Титан

И затова не е чудно, че един ден, докато обикаляше из града, Каупъруд видя, заинтригуван, две места под река Чикаго — първото на Ла Сал стрийт, която се простираше от север на юг, второто на Уошингтън стрийт, която минаваше от изток на запад, — два тунела, сега влажни, мрачни, гъмжащи от плъхове, неизползвани от никого, с капеща отгоре вода, осветени едва-едва от газова лампа, наводнени. Каупъруд поразпита и научи, че тунелите са били построени преди доста години, за да разтоварят потока от коли, които сега задръстваха движението по мостовете и ставаха все повече. Тогава на инвеститорите и всички чикагци им се струвало, че е къде-къде за предпочитане да плащат малка сума за минаването през тунелите, отколкото да се бавят по мостовете. Но както много други начинания, толкова приемливи на хартия или в представите на хората, и този план не бил осъществен. Тунелите сигурно щяха да носят и доходи, стига да бяха построени както трябва: с дълъг и полегат наклон, с широки платна, с достатъчно светлина и въздух, но се оказало, че не са съобразени с изискванията на пътниците. Бащата на Норман Шрайхарт, както и Ансън Мерил финансирали построяването на тунелите. Когато се оказало, че те са загубоносни, след доста безсмислени машинации, струващи един милион долара, тунелите били продадени на градския съвет всеки за тази сума — явно някой бил достатъчно романтично настроен, за да сметне, че един разрастващ се град може да си позволи да изгуби такава баснословна сума по-лесно, отколкото неговите скромни, амбициозни и уважавани граждани. От тази дребна сделка някои градски съветници бяха натрупали преда години доста пари, но това е друга история.

След като откри тунелите, Каупъруд мина няколко пъти оттам — макар и затворени за коли, в тях все още имаше пътеки за пешеходци — и се учуди защо не ги използват. Каза си, че след като движението на трамваите е толкова оживено и те са доходни, след като е възможно същите тези тунели да бъдат направени срещу разумна сума по-полегати, един от проблемите, пречещ на растежа на Северната и Западната страна, може да бъде премахнат. Но как? Каупъруд не притежаваше тунелите. Не притежаваше и трамвайните линии. Разходите по наемането и ремонта на тунелите щяха да бъдат огромни. Щяха да трябват още локомотиви, още коне и кочияши за всеки наклон, колкото и малък да бе той, а това означаваше допълнителни разходи. Каупъруд не бе сигурен, че начинанието ще е доходно, при положение че градският транспорт се свежда до конския трамвай, който се движи по тия дълги и скъпи наклони.

Все пак през есента на 1880 година или малко по-рано (когато все още поддържаше дребните любовни връзки, които в края на краищата го доведоха до Рита Солбърг) той научи за една нова тяга, прилагана в трамваите, която заедно с дъговата лампа, телефона и другите открития щеше да промени градския живот.

Неотдавна в Сан Франциско, където хълмовете затрудняваха извънредно движението на претъпканите трамвайни вагони, беше въведен нов тип тяга — кабелът, нищо и никакво стоманено въже в тръбопровод, което се движеше с колелца на улеи и потегляше с помощта на огромни парни машини, разположени в станции на хвърлей оттам. Вагоните бяха с лесно управляем теглич, или стоманена ръка, който минаваше през специално отверстие в тръбопровода и „сграбчваше“ движещото се стоманено въже. Това откритие разреши проблема за изкачването и слизането на натоварените трамвайни вагони по стръмни наклони. Почти по същото време Каупъруд научи случайно, че Чикагската трамвайна компания, притежавана главно от Шрайхарт и Мерил, смята да въведе тази тяга по своите линии — да прокара кабел по Стейт стрийт и да прикачи като „ремаркета“ вагони от други линии, които да продължават като конен трамвай в загубоносните квартали. Каупъруд веднага прозря как да реши проблемите на Северната и Западната страна — с кабела!