Титан

— Много ви е лесно да говорите така, мистър Каупъруд — рече предизвикателно, — но какво да кажа аз? В какво положение съм аз? Още не зная какво да мисля. Всичко е толкова странно. Ами ако това, което казва жена ви, е вярно? Ами ако жена ми е имала нещо с някого? Ето какво искам да разбера. Ами ако е вярно? Ако е така, както си мисля аз, просто не знам… не знам какво да правя. Доста избухлив съм.

Каупъруд едва не се усмихна, макар че не искаше случаят да се раздува — изобщо не се страхуваше от Солбърг.

— Вижте какво — възкликна внезапно той, вторачен в музиканта и решил да хване бика за рогата, — ако се позамислите, ще видите, че и вие сте в същото деликатно положение, в което съм аз. Ако тази случка се разчуе, ще си изпатим не само ние с мисис Каупъруд, но и вие и вашата съпруга, а ако не се лъжа, положението ви далеч не е безупречно. Не можете да очерните жена си, без да очерните и себе си — неизбежно е. Никой не е съвършен. Колкото до мен, ще съм принуден да докажа, че жена ми е луда, няма да ми е никак трудно. Ако в миналото ви има нещо, което не е съвсем наред, то бързо ще излезе наяве. Ако сте съгласни да забравим всичко, аз ще се отблагодаря щедро и на двама ви, ако пък предпочитате да вдигате шум и да огласявате случилото се, няма да се спра пред нищо, за да се защитя и да покажа всичко в най-благоприятна за мен светлина.

— Какво! — възкликна Солбърг. — И ме заплашвате? Опитвате се да ми вземете страха, след като собствената ви съпруга ви обвинява, че ходите с жена ми? Говорите за миналото ми? И таз хубава! Бре! Ще видим тая работа. И какво зинете за мен?

— Ще ви кажа мистър Солбьрг — отвърна спокойно Каупъруд. — Знам например, че жена ви не ви обича от дълго време, че живеете от нейните средства, че през тези години сте ходили с шест или седем жени. Месеци наред вече съм неин финансов съветник и през това време с помощта на частни детективи научих за Ана Стелмак, Джеси Ласка, Върта Рийс, Джорджия Дго Койн — необходимо ли е да изреждам повече имена? Всъщност притежавам и някои ваши писма.

— Значи такава била работата! — възкликна Солбърг, докато Каупъруд го наблюдаваше вторачено. — Значи ходите с жена ми? Значи е истина? Чудесно! И сега идвате и ме заплашвате, притискате ме до стената? Ха! Няма да се оставя така. Ще видя какво ще направя. Чакайте, първо ще се посъветвам с адвокат. После ще видим.

Каупъруд го погледна студено и сърдито. „Какъв глупак!“ — помисли си той.

— Чакайте — каза му и за да останат сами, накара Солбърг да слязат в долния коридор, а после да отидат на улицата пред санаториума, където в мрака и вятъра мъждукаха едва-едва два газови фенера. — Разбирам много добре, че сте склонен да направите скандал. Не ви стига, че ви уверих — няма абсолютно нищо, и че ви дадох честна дума. Държите да раздуете тая история. Много добре тогава. Да допуснем колкото за спора, че мисис Каупъруд не е изпадала в умопомрачение, че всяка изречена от нея дума отговаря на истината, че съм имал връзка с жена ви. И какво от това? Какво ще направите вие?

Каупъруд погледна Солбърг спокойно и присмехулно, а той избухна:

— Как! — извика мелодраматично. — Ще ви убия, ето какво ще направя. Ще убия и нея. Ще вдигна ужасен скандал. Само ми кажете, че е истина, и ще видите тогава.

— Точно така — отвърна мрачно Каупъруд. — Така си и мислех. Вярвам ви. Затова се подготвих да съм на ваше разположение точно както желаехте. — Той бръкна в палтото си и извади два малки пистолета, които предвидливо бе взел от едно чекмедже в къщи. Те блеснаха в мрака. — Виждате ли? — продължи Каупъруд. — Смятам да ви спестя неприятностите да се опитвате да разберете нещо повече, мистър Солбърг. Всяка дума, която каза онази вечер мисис Каупъруд, е истина и аз ви го заявявам с пълното съзнание какво означава това за вас и за мен. Ейлийн е точно толкова умопомрачена, колкото аз. Вашата жена живее от месеци с мен в един апартамент в Северната страна, макар и вие да не можете да го докажете. Тя обича мен, а не вас. А сега, ако искате да ме убиете, ето ви пистолет. — Той протегна ръка. — Възползвайте се от възможността. Ако ми е писано да умра, и вие ще умрете заедно с мен.

Той го каза толкова студено, толкова твърдо, че Солбърг, който си беше страхливец, пребледня — живееше му се точно толкова, колкото на всяко здраво животно. Видът на студената стомана му дойде твърде много. Ръката, която пъхна пистолета в неговата, беше уверена и решителна. Той го взе, но пръстите му трепереха. Суровият метален глас, прокънтял в ушите му, помете малкото смелост, която му бе останала. Каупъруд му се струваше все по-опасен, приличаше му на демон. Солбърг се обърна, обзет от смъртна уплаха.

— Господи! — възкликна той, разтреперан като лист. — Вие искате да ме убиете, нали? Не желая да имам нищо общо с вас! Не желая да разговарям с вас! Ще се срещна с моя адвокат. Първо ще говоря с жена си,