Титан

— Освен това се разбрахме, нали, че отсега нататък няма да помагате по какъвто и да е начин на Северната и Западната компания, ако те поискат концесии за продължаване на трамвайните линии? Самият аз ще поискам концесии за електрически захранвачи и за продължение на линиите.

— Подайте молба — каза Маккенти — и аз ще направя всичко, каквото кажете. Работил съм с вас и преди. Зная, че държите на думата си.

— Благодаря — отвърна топло Каупъруд. — Знам стойността на удържаната дума. През това време няма да стоя със скръстени ръце и ще разбера какво можем да направим по другия въпрос. Още не съм наясно колко хора трябва да привлека и под каква форма да организирам нещата. Вие обаче разчитайте, че вашите интереси ще бъдат пазени както трябва и че каквото и да върша, ще го предприемам с пълното ви знание и съгласие.

— Чудесно! — отговори Маккенти, като си мислеше за новото поле на дейност пред тях.

Един съюз с Каупъруд по въпрос като този сигурно щеше да е много изгоден и за двамата. Беше доволен, тъй като от дотогавашните им връзки знаеше, че интересите му няма да бъдат пренебрегнати.

— Да отидем ли да потърсим дамите? — попита весело Каупъруд и отново сложи ръка върху рамото на политика.

— Разбира се — съгласи се с радост Маккенти. — Имате чудесна, прекрасна къща. А по-красива жена от кашата не съм виждал, извинете за откровеността.

— И аз винаги съм я смятал за доста привлекателна — отвърна невинно Каупъруд.

Глава XXII НАЙ-ПОСЛЕ ТРАМВАЙНИТЕ ЛИНИИ

Сред директорите на Северночикагската градска компания имаше един човек на име Едуин Л. Кафрат, млад и далновиден, Баща му, един от бившите основни акционери на компанията, бе починал наскоро и бе оставил цялото си имущество и директорския си пост на единствения си син. Младият Кафрат не познаваше трамвайният транспорт, но въпреки това смяташе, че може да напрани много, сина да му предоставят възможност. Притежаваше приблизително осемстотин от общо петте хиляди акции на компанията, но останалите акции бяха разпределени така, че той можеше да упражнява само слабо влияние. И въпреки това още от деня, в който влезе в компанията — месеци преди Каупъруд да се замисли сериозно върху положението в трамвайния транспорт, Кафрат започна да настоява за въвеждането на подобрения — линиите да бъдат продължени, да бъдат получени нови концесии, да бъдат пуснати по-добри вагони, по-добри коне, вагоните през зимата да бъдат отоплявани и така нататък, по тези предложения звучаха за неговите колеги директори просто като израз на необмислено младежко безразсъдство и бяха почти единодушно отхвърляни.

— Какво им е лошото на вагоните? — попита Албърт Торсън, един от по-старите директори, на заседание, на което Кафрат отправяше както винаги протест. — Не виждам нищо лошо. И аз пътувам с тях.

Торсън беше едър, мръсен шестдесет и шест годишен мъж, вечно в тютюн, малко глупав, но сърдечен. Занимаваше се с търговия на бои и винаги носеше много светъл, стоманеносив костюм със силно измачкани отзад панталони и ръкави.

— Може би тъкмо това им е лошото, Албърт — изчурулика Солон Кемпфърт, един от близките му приятели в управителния съвет.

Духовитата забележка предизвика смях.

— О, не зная. Доста често виждам и всички вас в трамваите.

— Ще ви кажа какво им е лошото — намеси се Кафрат. — Мръсни са, нестабилни са, прозорците им дрънчат така, че човек не може да си чуе приказката. Релсите не са добри, а от смрадливата слама, която разхвърляме зимно време в тях, просто можеш да се поболееш. Не поддържаме трамвайните линии. Никак не се учудвам, че хората се оплакват. И аз самият щях да се оплаквам.

— Аз пък не мисля, че работите са чак толкова лоши — подхвърли председателят Онайъс С. Скинър с лице с много къси бакенбарди, ласкаво като на китайско божество. Беше шестдесет и осем годишен. — Е, не са най-добрите трамваи на света, но все пак си ги бива, то, щом компанията щеше да е принудена да изхарчи още години наред. Ще бъда много доволен, ако подновим подвижния парк, но разходите ще бъдат значителни. С тия линии, които продължаваме, и петте цента за такива дълги пътувания ще останем без печалба.

Така наречените „дълги пътувания“ не надвишаваха две-три мили, но пак се виждаха дълги на мистър Скинър.

— Добре, но погледнете Южната компания — настояваше Кафрат. — Нямам представа за какво мислите всички вие. Във Филаделфия вече е прокарана кабелна линия. Има още една в Сан Франциско. Доколкото разбирам, вече е изобретен електрически трамвай, а какви трамваи използваме тук — същински обори, така ги наричам аз е тази слама в тях. Боже господи, крайно време е някои от нас да ни вкара ума в главите!

— А, не съм много сигурен — обади се мистър Скинър. — Струва ми се, че направихме много за Северната страна. Наистина много.

Членовете на управителния съвет Солон Кемпфърт, Албърт Торсън, Айзък Уайт, Антъни Юър, Арнолд С. Бенджамин и Ото Матджес, все солидни джентълмени, просто седяха и гледаха втренчено.