Няколко седмици по-късно Адисън, който продължаваше да работи за Каупъруд, пак поговори на четири очи с Кафрат. Помоли го да пази засега всичко в тайна и му каза, че след първия им разговор е научил никои нови моменти. През това време го били посетили няколко души, свързани отдавна с трамвайния транспорт в други места. Ходели в различни градове, търсели къде най-изгодно да вложат капиталите си и се спрели на Чикаго. Запознали се с чикагските трамвайни линии и решили, че Северночикагската линия е най-подходяща. След това Адисън изложи-изключително внимателно на Кафрат плана, описан му от Каупъруд. Отпърво Кафрат се колебаеше, но накрая беше спечелен. Твърде дълго се бе препъвал о вялото и боязливо отношение на старото ръководство. Не знаеше кои са тези нови хора, Но техният план съвпадаше с неговите идеи. Адисън подчерта, че планът ще струва няколко милиона долара и че той не виждал как тези пари могат да бъдат събрани чужда помощ, ако трамвайните линии бъдат ипотекирани срещу голяма сума. Защо да не включи компанията и тези нови хора, в случай че те решат да купят петдесет и един процента от акциите за деветдесет и девет години и гарантират задоволителен лихвен процент от печалбата за всички акции по сегашния им курс, като осъществяват и една далновидна политика. Пак е за предпочитане пред това, да бъде ипотекирано старото имущество, пък и управата не я бива за нищо. Кафрат не разбираше, че новите акционери ще натрупат състояние от компаниите, които ще осъществят допълнителното строителство и ще доставят съоръженията, и че Каупъруд ще е сред тези акционери, не знаеше и че Каупъруд ще пусне акции, без да увеличава основния капитал, за старите и новите линии и че едва ли ще му се наложи да влага и долар, след като вече си е осигурил първоначалния капитал („капитала за разговори“, както обичаше да го нарича той). Каупъруд и Адисън вече се бяха уговорили, че ако успеят, ще основат чикагско кредитно дружество, разполагащо с милиони за осъществяване на всички техни сделки. Кафрат разбра само, че ще получи по-големи печалби от своите акции и може би ще бъде сред учредителите на новата компания.
— Вече три години разправям същото на онези приятели — възкликна накрая той, поласкан от вниманието на Адисън и изпълнен със страхопочитание към огромното му влияние, — но те не искат и да чуят, престъпление е да се управлява така Северната компания. Дори едно дете ще се справи по-добре от нас. Те пестят от линиите и вагоните, а губят хората. Нужни са ни хората и според мен съществува само един начин да ги спечелим — като им предоставим приличен транспорт. Ще ви кажа честно, никога не сме го правили.
Не след дълго Каупъруд говори накратко с Кафрат и му обеща не само шестстотин долара за всяка негова акция, която притежаваше и смяташе да продаде, но и награда — пакет акции на новата компания, в случай че той застане на негова страна. Кафрат се върна в Северната страна щастлив не само за себе си, но и за своята компания. След като обмисли добре всичко, той реши, че най-добрият начин да помогне на Каупъруд е да се действува по околен път, чрез тънки намеци на привидно незаинтересовани лица. Ето защо подшушна на главния инженер Уилям Джонсън да каже на Албърт Торсън, един от най-податливите директори, че е подочул как на Айзък Уайт, Арнолд С. Бенджамин и Ото Матджес, трима други директори и притежатели на най-много акции, са предложили баснословна сума, за техния пай и че те смятат да го продадат и да оставят другите на сухо.
Торсън побесня.
— Кога го чухте? — попита той.
Джонсън му каза кога, но засега предпочете да запази в тайна източника на информацията. Торсън изтича начаса при своя приятел Солон Кемпфърт, който на свой ред отиде да понаучи нещо от Кафрат.
— Дочух нещо такова — беше единственото, което му каза Кафрат, — но наистина не знам нищо.
Тогава Торсън и Кемпфърт останаха с впечатлението, че Кафрат също участва в заговора и е решил да продаде всичките си акции, а тях да ги изостави с някакви дребни печалби. Лоша работа!