Титан

Може би сте си представяли как се чувства генерал претърпял голямо поражение, или чиновник, уволнен след дълги години вярна служба. Какво ще предложи животът на влюбените, когато любовта им вече се е обезценила и те разбират, че всичко, което са поставили върху олтара на любовта, е било напразна жертва? Философията? Пълна измислица. Религията? За нея трябват хора с метафизични наклонности. Ейлийн вече не беше подвижното, здраво и живо девойче, което Каупъруд бе срещнал за първи път през 1856 година. Вярно, че бе все тъй красива — свежа, цъфтяща жена на не повече от тридесет и пет години, която изглеждаше може би на тридесет, но още се чувствуваше, уви, някогашното привлекателно момиче. Тъжно е за една жена, колкото и щастлива да е тя, че старостта вече се промъква и че любовта, тази измамна надежда, изчезва във вечния мрак. В часа на най-голямото си тържество Ейлийн бе видяла как любовта умира. Безсмислено беше да се убеждава, както понякога правеше, че тя може да се върне, да възкръсне. Присъщият й реализъм й подсказваше, че това няма да стане никога. Макар да бе разгромила напълно Рита Солбърг, съзнаваше много добре, че някогашната вярност на Каупъруд я няма. Вече не беше щастлива. Любовта бе мъртва. Вече ги нямаше сладката измама с бисернорозов блясък, усмихнатия херувим със съблазнителна уста на Купидон и замъглен поглед, младия филиз от лозата на живота, който нашепва за вечна пролет и зове, зове, та да го последват цели легиони измъчени и уморени създания.

Напразно тя плачеше, избухваше, съжаляваше себе си, напразно се оглеждаше в огледалото, изучаваше заоблените, мили и все още свежи, привлекателни черти. Веднъж, забелязала кръгове на умора под очите си, смъкна от врата си прекрасната дантела, която си слагаше, хвърли се на леглото и заплака така, сякаш щеше да й се пръсне сърцето. Защо да се гласи? Защо да се облича? Нейният Франк не я обичаше. За какво й беше сега красивият дом на Мичиган авеню, изисканият френски будоар или тоалетите, връх на шивашкото изкуство, шапките, наподобяващи цъфнали орхидеи? За какво, за какво? Като гарвана на Едгар Алан По, като вдовица в траурни одежди тук витаеха тъжен спомен, викът „никога вече“. Ейлийн знаеше, че сладката илюзия, обвързала за малко Каупъруд и нея, е изчезнала и никога вече няма да се върне. Каупъруд беше тук. Стъпките му отекваха сутрин и вечер в стаята, тя го чуваше нощи наред — дълги, тъжни, как диша до нея, отпуснал ръка върху тялото й. Имаше и други нощи, когато него го нямаше — когато „отсъстваше от града“, — и тя се примиряваше и приемаше извиненията му за чиста монета. Защо да се карат, питаше се. Какво можеше да направи? Чакаше, чакаше, но какво ли?

А Каупъруд забелязваше странните неизбежни промени, които времето носи на всички ни, незаличимите следи на старостта, бързото угасване на младежкия блясък и красота, може би понякога въздишаше, но обръщаше глава натам, където като зора винаги сияе младостта. Не беше за него поетичната вярност, която замества младежката любов със спомените за нея, страстта и желанието, изпълвали някога щастливите мисли за близост, с чистите спомени, конто като капки ранна роса оставят низ от незабравими мигове, за да ни утешават или измъчват на старини с предишните радости. Напротив, след като изчезна Рита Солбърг с нейното изтънчено безгрижие, каквото Ейлийн никога не беше притежавала, той страдаше, мечтаеше да намери жена като нея. Честно казано, открай време го привличаха младостта, измамната красота, женската суетност, новите, непознати още темпераменти, така както го привличаха картините, старият порцелан, музиката, хубавите къщи, старите молитвеници, украсени със злато и сребро, властта, възхитата на хората, които не мислят.

Както вече споменахме, изневерите на Каупъруд бяха естествена проява на характер, който поначало си беше непостоянен, променлив, бунтарски настроен. В известен смисъл може да се каже, че той търсеше въплъщението на един определен идеал, макар че, колкото и да е странно, идеалите ни понякога се променят и ни оставят да се лутаме в мрака. Какво всъщност е идеалът? Привидение, мъгла, ухание във вятъра, напразен блян? Изпълнената с копнежи душа на момиче като Антоанет Новак му носеше твърде голямо напрежение. Тя беше прекалено пламенна, прекалено привързана постепенно, макар и с известни затруднения, той успя да се измъкне от това заплетено положение. След това бе имал кратки връзки с други жени, но без да изпита особено удовлетворение — Доръти Ормсби, Джеси Бел Хиндейл, Тома Луис, Хилда Джунъл, но те ще останат просто имена. Едната беше актриса, втората стенографка, трета дъщеря на един от съдружниците му, четвъртата църковна деятелка, дошла при него да търси Помощ за някакво сиропиталище. Понякога той изпадаше и доста деликатни положения, по така е винаги, когато имаме дързостта да се отклоним от утвърдения ход на нещата. Казано на дръзкия език на Наполеон, човек не може да направи омлет, без да счупи няколко яйца.