Титан

Каупърудови слязоха в Гьотеборг и чак до края на октомври не видяха семейство Плейтоу. Тогава Ейлийн се почувствува самотна и намина да види Стефани, след което Стефани започна от време на време да ходи в Южната страна на града и да гостува на Каупърудови. Тя обичаше да броди из техния дом и да мечтае с книга в ръка в някое ъгълче на богатската им къща. Хареса картините на Каупъруд, неговите нефрити, молитвеници, старинното блестящо стъкло. От разговорите си с Ейлийн разбра, че тя не обича истински всичките тези предмети, че интересът и възторгът й от тях са неискрени и са породени от това, че те струват много и че ги притежаваше. За самата Стефани някои от пищно украсените книги и стъклените предмети излъчваха голямо чувствено очарование, което само един човек на изкуството може да разбере. Те пробуждаха у нея неясни вълшебни чувства и живи картини. Тя реагираше, въртеше се край тях, изпадаше в странно настроение, сякаш слушаше музика, изпълнявана от голям оркестър.

В такива моменти често си мислеше за Каупъруд. Дали наистина обичаше тези предмети, или просто ги купуваше така, заради самото купуване? Беше слушала много за лъжеценителите на изкуството — за хората, които правят от изкуството зрелище. Сети се как Каупъруд се е разхождал по палубата на „Сентюриън“. Спомни си неговите големи, разбиращи и всевиждащи сивосини очи, в които сякаш се отразяваше острият му ум. Съвсем очевидно бе по-силен и по-значителен от баща й и все пак тя не можеше да каже защо. Винаги беше елегантно облечен и самоуверен във всичко, което казваше или вършеше, имаше сърдечно приятелство, макар че не говореше и не вършеше кой знае какво. Стефани чувствуваше, че очите му гледат насмешливо, че дълбоко в душата му се таи присмех, който тя не разбираше съвсем.

Половин година, след като се върна в Чикаго, време, когато тя виждаше много рядко Каупъруд, тъй като той бе погълнат от плана си за трамвайния транспорт, у Стефани се появиха нови интереси, които засега я откъснаха от него и Ейлийн. В Западната страна на града, сред приятелите на майка й, беше основана любителска театрална трупа, поставила си за цел не друго, а да извиси театралното изкуство. Тази стара колкото света мечта винаги интересува новаците и неопитните. Всичко започна в дома на семейство Тимбърлейк, новобогаташи от Западната страна. В тяхната просторна къща на Лиланд авеню имаше сцена и Джорджия Тимбърлейк, ром антична двадесетгодишна девойка с коса като лен, си бе въобразила, че е актриса. Майка й, мисис Тимбърлейк, дебела и добродушна, бе на същото мнение. След няколко безинтересни представления на „Маската на Комус“ от Милтън, на подобрен вариант на „Арлекин и Колумбина“, написан от член на трупата, актьорите се прехвърлиха в царството на студиите, а след това в сградата на новите изкуства. Някакъв си художник портретист на име Лейн Крос, който всъщност бе не толкова художник, колкото режисьор, а може би нито художник, нито режисьор, но който се препитаваше, като заблуждаваше хората, че може да рисува, бе склонен да се заеме с постановките на тези спектакли.