Титан

— Не е хубаво — каза неодобрително тя. — Не рисувам много добре.

— Какво надарено момиче! — каза Каупъруд, след като взе скицника. — Рисуване, дърворезба, музика, пеене, театър.

— И правя лошо всичко — въздъхна Стефани, после извърна бавно глава и погледна встрани.

В скицника беше сложила най-сполучливите си рисунки; имаше скици на голи жени, танцьори, торсове, няколко бягащи фигури, тъжни, отпуснати и чувствени глави на заспали момичета с вирнати брадички и спуснати клепачи, етюди на братята и сестрите й, на баща й и майка й.

— Възхитително! — ахна Каупъруд, схванал бързо, че е открил ново съкровище. Боже господи, къде е гледал досега? Пред него стоеше скъпоценен камък — чист и недокоснат, — истински скъпоценен камък. В скицника имаше проникновение и плам — потаен, едва загатнат, който го изпълни с трепет.

— Тези рисунки са прекрасни, Стефани — каза просто той, завладян от някакво странно смътно чувство на истинска нежност. Най-голямата му любов беше изкуството. То просто го хипнотизираше. — Учили ли сте някога живопис? — попита я.

— Не.

— И никога не сте изучавали актьорско майсторство?

— Не.

Тя поклати бавно, тъжно и кокетно глава. Черната й коса, която скриваше ушите, го развълнува странно.

— Зная, че имате истински актьорски талант, а сега разбирам, че сте и роден човек на изкуството. Как досега не съм го видял?

— А, не — въздъхна тя. — Пък на мен ми се струва, че правя всичко като на игра. Понякога ми се доплаква, като си помисля как времето си минава.

— Но вие сте на двадесет години!

— Не са малко — усмихна се дяволито тя.

— Стефани — обърна се той предпазливо към нея, — на колко точно години сте?

— През април ще стана на двадесет и една — отговори Стефани.

— Родителите ви много строго ли ви държат?

Тя поклати унесено глава.

— Не, защо питате! Не ми обръщат кой знае какво внимание. Винаги са предпочитали Лусил, Гилбърт и Ормъпд, — Гласът й прозвуча жално, сякаш я бяха отрит нали. Ти използваше този глас в най-добрите си роли в театъра.

— Толкова ли не разбират, че сте много талантлива?

— Може би майка ми чувства, че притежавам никакви способности. А баща ми не, сигурна съм. Защо питате?

Тя вдигна унесените си натъжени очи.

 — Защото, ако искате да знаете, Стефани, ви намирам за прекрасна. Помислих си го онази вечер, когато разглеждахте нефритите. Изведнъж го прозрях. Ние сте истински човек на изкуството, а аз бях толкова отрупан с робота, че просто не го забелязах. Кажете ми едно.

— Да?

Тя въздъхна тихо и дълбоко с гърди и го погледна изпод черната си коса. Ръцете бяха скръстени върху полата. След това сведе свенливо поглед.

— Погледнете ме, Стефани! Вдигнете глава. Искам да ви попитам нещо. Познавате ме малко повече от година. Харесвам ли ви?

— Вие сте прекрасен — промълви тя.

— И това ли е всичко?

— Малко ли е? — усмихна се Стефани и го стрелна с премрежен, черноопалов поглед.

— Днес сте с моята гривна. Зарадвахте ли се, когато я получихте?

— О, да — въздъхна тя тежко, сякаш се задушаваше.

— Колко красива сте наистина! — каза Каупъруд, изправи се и погледна надолу към нея.

Стефани поклати глава.

— Не съм.

— Красива сте!

— Не съм.

— Елате, Стефани! Застанете до мен и ме погледнете. Вие сте висока, стройна и грациозна. Вие сте като дъх от Ориента.

Тя въздъхна и изви плавно тяло, когато той плъзна ръце около нея.

— Според мен не бива да го правим, нали? — попита доверчиво тя след миг и се отдръпна.

— Стефани!

Сега е по-добре да си вървя, моля ви!

Глава XXVI ЛЮБОВ И ВОЙНА

Именно когато Каупъруд започна да се занимава с чикагския трамваен транспорт, се появи тази пламенна връзка със Стефани Плейтоу, най-сериозната досега. Почти веднага, след като се видя няколко пъти тайно с нея, той използва предпочитаната в подобни случаи хитрост и нае ергенска квартира в деловата част на града, удобно място за срещи. Но няколкото разговора със Стефани не му помогнаха да научи повече за нея: тя беше прекрасна — истински божи дар в скучната атмосфера на западните щати, — но си бе също и загадъчна и неуловима. След като разговаря няколко пъти с нея, когато се срещаха, за да обядват заедно, Каупъруд научи бързо за амбициите й в театъра, за привидната духовна и творческа подкрепа, която търсеше от човек, който да вярва в нея и да я вдъхновява с вярата си. Научи всичко за „Трупата Гарик“, за близките и приятелите й, за все по-големите кавги в трупата. Веднъж, седяха в любимото си потайно местенце, което бе намерил Каупъруд, в един от миговете, когато кръвта, а не разумът властваше между тях, той я попита дали някога е…

— Само веднъж — призна си простодушно тя.