Титан

Това бе за него голям удар. Той си бе въобразил, че тя е напълно непорочна. Но Стефани му обясни, че всичко е станало съвсем случайно, без тя изобщо да го е искала. Описа му всичко толкова сериозно, задушевно, трогващо, толкова умислено, че той остана удивен и донякъде развълнуван. Колко жалко! Тя му призна, че го е направил Гарднър Ноулс. Но и той не бивало да бъде винен кой знае колко. Просто така се е случило. Опитала се е да се възпротиви, но… Дали му се сърдела? Разбира се, но й е било мъчно да стори нещо, което ще наскърби Гарднър Ноулс. Бил толкова мило момче, имал такава чудесна майка и сестра и така нататък.

Каупъруд остана удивен. Беше достигнал онази точка в живота, когато девствеността у жената не е от особено значение, но при Стефани, която бе толкова прекрасна, това го огорчаваше. Помисли си колко глупави са родителите й, след като й позволяват да се движи в артистичните среди, без да я държат изкъсо. Всъщност бе забелязал, че е трудно Стефани да бъде държана изкъсо. Тя явно беше безотговорна по рождение, неуравновесена, неспособна да се брани. Как може да е още приятелка с онзи негодник! Все пак тя потвърди, че оттогава между тях не е имало абсолютно нищо. Каупъруд не можеше да го повярва. Сигурно го лижеше, но въпреки това му харесваше. Разказа му всичко толкова романтично и непоследователно, че той бе изумен, развеселен, дори очарован.

— По, Стефани — възрази Каупъруд, изпълнен с любопитство, — все пак трябва да има някакви последици. Какво се случи? Ти какво направи?

— Нищо — поклати тя глава.

Каупъруд не сдържа усмивката си.

— Ах, нека да не говорим повече за това! — помоля го Стефани. — Не искам. Обидно ми е. Нямаше нищо повече.

Тя въздъхна и Каупъруд се замисли. Злото беше сторено и най-доброто, което можеше да направи, ако държеше на нея — а той държеше, — беше да го забрави. Той я огледа със съмнение и недоверие. Колко очарователна беше все пак! Колко доверчива — замечтана! Колко надарена. Нима можеше да се откаже от нея?

Каупъруд би трябвало да знае, че е опасно да се занимава с хора като Стефани, още повече че тя вече бе опитала насладата на плътската любов и едва ли бе завладяна от всепоглъщаща страст към него. През последните две години беше обградена с твърде много ласкателства и любов. И щеше да му е трудно той да спечели чувствата й. Все пак сега тя бе запленена от силата на Каупъруд. Беше прекрасно да я обича такъв чудесен и силен мъж. За нея Каупъруд бе не толкова предприемач, колкото велик творец в своята област и много скоро той го разбра и това му хареса. За негово удоволствие физически Стефани бе още по-хубава, отколкото бе очаквал — тя го посрещаше със страст и плам, който, макар и сдържан, едва тлеещ, не отстъпваше на неговия. Приемаше подаръците му някак сдържано за разлика от всички жени, които беше познавал. Беше тактична като Рита Солбърг — дори повече от нея, — но от време на време бе толкова неестествено мълчалива.

— Стефани — възкликваше той, — кажи нещо. За какво мислиш? Замечтала си се като африканка.

Тя просто седеше, усмихваше се загадъчно, рисуваше го или моделираше главата му. Непрекъснато драскаше нещо с молив, докато кръвта заиграеше в жилите й, тогава тя седеше, гледаше го или свеждаше очи и се замисляше. А щом той протегнеше към нея търсещи ръце, въздишаше: „О, да, о, да!“

Тези дни със Стефани бяха очарователни.

Каупъруд обсъди с Адисън и Маккенти искането на младия Макдоналд да му даде петдесет хиляди долара в ценни книжа, а също и донякъде критичното отношение на останалите редактори — Хисъп, Бракстън, Рикетс.

— Не си поплюва — отсече Маккенти, когато го научи. — Ще стигне по-далеч от баща си. И ще спечели повече пари.

Маккенти беше виждал стария генерал Макдоналд само веднъж и го бе харесал.

— Интересно, какво ще каже генералът, когато разбере — подхвърли Адисън, голям поклонник на стария издател. — Боя се, че ще си изгуби съня.

— Има обаче едно нещо — каза замислено Каупъруд. — Един ден този младеж положително ще вземе „Инкуайърър“ в свои ръце. Според мен той е човек, който не забравя лесно обидите.

Каупъруд се усмихна язвително. Усмихнаха се и Маккенти и Адисън.

— Дори и това да стане — каза Адисън, — той все още не е собственик на вестника.

Маккенти, който не бе откровен с никого освен с Каупъруд, изчака да останат насаме и отбеляза: