Титан

Не каза нищо повече, но на другия ден Стефани получи у дома си кутия без името на подателя, в която имаше нефритови обици, гривна и брошка с гравирани върху тях китайски йероглифи. Стефани беше извън себе си от възторг. Тя ги взе, целуна ги, сложи си ги. Въпреки опита, който бе натрупала с приятелите и роднините си, с познатите от сцената и любовниците си, тя все още не познаваше добре живота. Дълбоко в себе си беше поетично настроена и невинна. Никой, дори родителите й, не й беше правил кой знае какви подаръци. Освен парите за облекло седмичната сума, която получаваше на ръка, възлизаше на някакви си жалки шест долара. Докато разглеждаше красивите украшения, уединена в стаята си, се питаше изненадана дали Каупъруд е започнал да я харесва. Възможно ли е един толкова силен и безкомпромисен предприемач да проявява интерес към нея? Беше чувала от баща си, че Каупъруд ставал много богат. Нима тя, както твърдяха някои, беше голяма актриса и нима от нея се интересуваха вече дори такива силни и способни мъже като Каупъруд? Чувала беше за актрисите Рашел, Нел Гуин, за божествената Сара Бернар и нейните любими. Свали скъпите накити и ги заключи в една черна желязна кутия, в която съхраняваше своите евтини бижута и своите тайни.

Самият факт, че бе приела мълчаливо тези подаръци, подсказа доста недвусмислено на Каупъруд, че е приятелски разположена към него. Той чакаше търпеливо, докато един ден в кантората, а не в дома му дойде писмо — адресирано до „Франк Алджърнън Каупъруд. Лично.“ Беше написано старателно с дребни, четливи, почти печатни букви.

„Не зная как да Ви благодаря за прекрасния подарък. Не исках да кажа, че трябва да ми ги дадете, но знам, че ги изпращате Вие. Ще ги запазя с удоволствие и ще ги нося с радост. Колко мило от Ваша страна.

Стефани Плейтоу.“

Каупъруд се вгледа в почерка, в хартията, в думите. За девойка, която съвсем наскоро бе навършила двадесет години, писмото беше умно, сдържано и тактично. Можеше да му пише и в къщи. Не я потърси една седмица и веднъж в неделя следобед я завари в дома си. Ейлийн беше отишла на гости и Стефани се престори, че я чака да се върне.

— Приятно е да ви гледа човек на фона на този прозорец — каза той. — Подхождате великолепно на обстановката.

— Наистина ли? — Тъмнокафявите й очи пламнаха замечтано. Тъмната дъбова рамка зад нея блестеше на лъчите на следобедното зимно слънце.

Стефани Плейтоу се беше облякла специално за този случай. Разкошната й гъста черна коса беше прихваната като на дете с кървавочервена панделка, която я придържаше над слепоочията и ушите. Гъвкавото й тяло, така съразмерно в своята изваяна закръгленост, беше в ябълковозелена блуза и черна пола с червени рюшчета отдолу, от лактите прекрасните й ръце бяха голи. На едната си китка носеше нефритовата гривна, която й бе подарил Каупъруд. Копринените й чорапи бяха ябълковозелени и въпреки мразовития ден тя беше с кокетни ниски обувки с месингови токи.

Каупъруд излезе в коридора, за да окачи връхното си палто, и се върна усмихнат.

— Мисис Каупъруд няма ли я?

— Икономът каза, че е отишла някъде на гости, но аз реших, че мога малко да я почакам. Сигурно ще се върне.

Тя извърна смуглото си усмихнато лице към него със замечтани и загадъчни очи и той най-сетне видя съвсем ясно актрисата у нея.

— Виждам, че сте харесали гривната ми.

— Прекрасна е — отвърна тя, сведе поглед и почна да я разглежда замечтано. — Не я слагам винаги. Нося я в маншона си. Току-що я сложих за малко. Нося всичките бижута у себе си. Толкова ги харесвам. Приятно ми е да ги докосвам.

Тя отвори малка кожена чантичка до нея с носните кърпички и скицника, който носеше винаги със себе си, и извади обиците и брошката.

Каупъруд засия от странното усещане на одобрение и възторг при тази проява на внимание. И той обичаше много нефрита, но още повече обичаше възхищението, което нефритът пробуждаше у другите. Общо взето, можем да кажем, че го трогваха младостта и надеждата у жените, особено ако младостта е съчетана у някоя девойка с красотата и амбицията. Той откликна на драго сърце на порива на Стефани да извърши или да стане нещо на този свят, независимо какво — гледаше снизходително, почти бащински на егоизма, суетността и безочливостта, присъщи на толкова много жени. Бедни малки създания, нацъфтели по дървото на живота — колко бързо щяха да погрознеят и увехнат. Не знаеше баладата за ланските рози, но ако я знаеше, тя щеше да му хареса. Не обичаше да покорява жените насила, но стига характерите и вкусовете им да ги тласкаха към него, той не ги оставяше да страдат дълго. Всъщност проявяваше към жените истинска щедрост.

— Колко мило от ваша страна — каза усмихнат той. — Приятно ми е да го чуя. — А щом видя до нея скицника и молива, я попита: — Какво рисувате?

— Само скици.

— Може ли да погледна?