Титан

Каупъруд се удивяваше не на изкуството на Лейн Крос, нито на неговите шалове, а на света, в който се движеше Стефани. Не я разбираше напълно. Не успя да я накара да му обясни разумно първата си и единствена засега връзка с Гарднър Ноулс, която според нея приключила съвсем внезапно. Оттогава Каупъруд изпитваше съмнение, тъй като си бе недоверчив по природа, но у това момиче имаше нещо толкова мило, толкова детско и непоследователно, напомнящо му полъха на вятъра или красиво цвете с бледи тонове, че той не знаеше какво да мисли. Почитателите на изкуството не са склонни да спорят с прекрасните цветя. Стефани му се струваше божествена, ако влезеше, както правеше понякога, когато той бе сам, със замъглен поглед и му се отдаваше с пламенен възторг. Все му разказваше много артистично нещо за бурите, ветровете, прахта, облаците, формата на дима, очертанията на сградите, езерата, театъра. Сгушена в обятията му, рецитираше дълги откъси от „Ромео и Жулиета“, „Паоло и Франческа“, „В навечерието на Света Агнеса“ от Кийтс. Каупъруд не обичаше да се кара с нея, защото тя беше като дива роза или като оживяло произведение на изкуството. Скицникът й винаги беше изпълнен с нови рисунки. В маншона или в лекия си копринен шал, който носеше през лятото, понякога криеше направена от нея фигурка, която тя изваждаше като смутено дете и ако той й я поискаше, ако я харесаше, веднага му я подаряваше. Каупъруд много мислеше за Стефани. За него тя бе загадка.

Постоянната атмосфера на подозрения и съмнения, в която бе принуден да живее, постепенно започна да го дразни и ядосва. Докато беше с Каупъруд, Стефани бе много всеотдайна, но личеше, че и далеч от него бе щастлива и се радваше на воля. За разлика от многото дотогавашни връзки той скоро се усети, че я пита дали го обича, вместо тя да му задава този въпрос.

Смяташе, че със своите възможности, положение и перспективи може да подчини на себе си почти всяка жена, но Стефани беше твърде млада и твърде поетично настроена, за да се влияе от богатството и славата, а и все още не беше достатъчно влюбена. Обичаше го по своему, но проявяваше интерес и към новия си приятел Форбс Гърни. Този висок меланхоличен младеж с кафяви очи и светлокестенява коса беше много беден. Бе дошъл от Южна Минесота и увлечен в журналистиката, поезията и драматургията, не знаеше всъщност на какво да се посвети. Сега беше касиер в една мебелна компания и от три часа следобед обикновено бе свободен. Опитваше се, по-точно мечтаеше да се утвърди в журналистическия свят на Чикаго и беше откритие на Гарднър Ноулс.

Стефани го срещна в помещенията на „Трупа Гарик“. Тя се вгледа в издълженото му лице с ореол от мека, начупена коса, в хубавата му широка уста, дълбоки очи и правилен нос и бе трогната от замечтания му израз или пека да го наречем жажда за живот. Веднъж Гарднър Ноулс донесе едно стихотворение на Форбс, което беше взел от него, и го прочете пред цялата компания — пред Стефани, Етел Тъкърман, Лейн Крос и Ирма Отли.

— Чуйте! — възкликна той и извади стихотворението от джоба си.

В стихотворението се говореше за огряна от лунната светлина градина, изпълнена с уханието на бели цветове, за тайнствено езеро, за древни фигури и тиха музика.

Стефани Плейтоу седеше безмълвна, завладяна от стиха, толкова близък на душата й. Помоли да види стихотворението и го прочете в мълчанието.

— Според мен е прекрасно! — каза тя.

Оттогава се навърташе около Форбс Гърни. Едва ли можеше да каже защо го нрави. Не беше от кокетство. Търсеше просто близостта му, говореше му за работата си в театъра, за пиесите, в които играеше, за амбициите си. Скицираше го, както бе рисувала Каупъруд и други приятели, и един ден, Каупъруд намери в скицника й три рисунки на Форбс Гърни, направени романтично и идилично.

— Кой е този? — попита той.

— О, един млад поет, който идва в трупата — Форбс Гърни. Много е очарователен — блед и замечтан.

Каупъруд заразглежда скиците с любопитство. Погледът му се помрачи.

— Още един поклонник на Стефани — отбеляза той на шега. — Присъединил съм се към дълга процесия. Гарднър Ноулс, Лейн Крос, Блис Бридж, Форбс Гърни.

Стефани се нацупи капризно.

— Защо говориш така? Блис Бридж, Гарднър Ноулс! Признавам, харесват ми, но това е всичко. Просто са мили и симпатични. Самият ти ще харесаш Лейн Крос, той е голям глупчо. Л колкото до Форбс Гърни, той просто се мярка и трупата като много други зрители. Почти не го познавам.

— Разбира се — каза мрачно Каупъруд, — но го рисуваш.

По една или друга причина този път Каупъруд не повярва на Стефани. Дълбоко в себе си изобщо не й вярваше. И все пак я обичаше лудо, още по-силно можа би тъкмо защото не й вярваше.

— Кажи ми честно, Стефани — попита я настойчиво, но все пак тактично. — Не се интересувам ни най-малко от твоето минало. Ние двамата вече сме достатъчно близки, за да се разбираме. Ти не ми каза цялата истина за себе си и за Ноулс, нали? Кажи ми я сега. Няма да ти се сърдя. Разбирам добре как е могло да се случи. Всъщност това за мен е без значение.