Unknown

А какво можеше да е по-кърваво от челен сблъсък на два локомотива, теглещи вагони, тъпкани с работни­ци? Когато влакът му за Сан Франциско спря в Сакраменто, предаде пътна чанта в гардеробната, със запове­ди и плик с щедра сума, и прати по пощата разписката на вгорчения бивш профсъюзен лидер Рос Паркър.

— Лека нощ, мис Морган.

— Лека нощ, господин Бел. Беше вкусна вечеря. Благодаря ви.

— Имате ли нужда от помощ с вратата?

— Да, моля.

Четири часа след като пътниците преминаха по прочутия червен килим, за да се качат на Големия централен терминал, експрес „Двайсети век“ фучеше през низините в западната част на щата Ню Йорк. Шафнерът на „Пулман“, извърнал дискретно очи, се изниза по тесния коридор покрай купетата, събирайки обувките, оставени за лъскане от спящите пътници.

— Е, лека нощ.

Бел изчака Марион да влезе в купето си и да заклю­чи вратата. След това отвори вратата на своето купе, преоблече се в копринен халат, извади метателния си нож от ботушите и ги постави вън в коридора. От скоростта на влака ледът в сребърната кофа подрънк­ваше мелодично. Охлаждаше бутилка „Мъм“. Бел уви запотената бутилка в ленена кърпа и я задържа зад гърба си.

Чу тихо почукване на вътрешната врата и я отвори.

— Да, мис Морган?

Марион стоеше по нощница, с блестящата коса, си­пеща се на водопад по раменете, с палави очи и лъче­зарна усмивка.

— Мога ли да ви помоля за чаша шампанско?

По-късно, притиснати един до друг, докато „Двай­сети век“ фучеше в нощта, Марион попита шепнешком:

— Наистина ли спечели един милион долара на по­кер?

— Почти. Но половината бяха мои пари.

— Това все пак е половин милион. Какво ще правиш с него?

Мисля да купя къщата Кромуел.

— Че за какво?

— За теб.

Марион го зяпна, озадачена и заинтригувана. Поиска да научи повече.

— Знам какво си мислиш – каза Айзък. – И може би си права. Възможно е да е пълна с призраци. Но един стар перко, с когото играх на карти ми каза, че винаги давал на новата си жена пръчка динамит, за да преустрои къщата.

— Динамит? – Марион се усмихна. – Струва си да се обмисли. Харесвах къщата отвън. Не можех да я понасям вътрешността. Беше толкова студена, като него… Айзък, усетих, че трепна преди малко. Ранен ли си?

— Не.

— Какво е това?

Докосна с пръсти широкия жълт оток на гърдите му и Бел неволно се сви.

— Само две ребра.

— Счупени?

— Не,не… Само пукнати.

— Какво се случи?

— Набутах се на двама боксьори в Уайоминг.

— Как намери време за юмручен бой, след като го­неше Саботьора?

— Той им плати.

— О. – Тя замълча, а след това се усмихна. – Разкър­вавен нос? Не значи ли това, че се доближаваш?

— Помниш. Да, беше най-добрата новина, която съм получавал от седмица… Господин Ван Дорн смята, че сме по дирите му.

— Но ти не?

— Линиите на Хенеси се охраняват добре. Имаме онази скица. Имаме добри мъже, работещи по случая. Трябва да постигнем обрат. Въпросът е дали обратът ще е, преди да удари отново.

— Упражняваш ли фехтовката си? – попита тя полу на шега.

— Имах тренировка всеки ден в Ню Йорк – отвърна й Бел. – Старият ми учител ме скачи с един морски офицер, който беше много добър. Гениален фехтовач. Тренирал във Франция.

— Надви ли го?

Бел се усмихна и сипа още шампанско в чашата й.

— Да кажем просто, че лейтенант Аш измъкна най-доброто в мен.

Джеймс Дашууд напълни бележника си със списък на ковачниците, конюшните, гаражите и механичните работилници, които бе посетил с рисунката на дървосекача. Списъкът вече надвишаваше сто. Обезкура­жен и отегчен от приказките за Брончо Били Андерсън, телеграфира на господин Бел и му докладва, че е покрил всяко градче, селце и паланка в окръг Лос Анджелис, от Грендейл на север до Монтенебло на изток и парк Хънтингтън на юг. Нито един ковач, ме­ханик или монтьор не беше разпознал рисунката, още по-малко беше признал, че е приготвил кука от котва.

— Тръгни на запад, млади човече — телеграфира му Айзък Бел. – Не спирай, докато вятърът ти гони шап­ката.

Което го доведе късно следващия следобед на „Червеното влакче“ до Санта Моника, на брега на Ти­хия океан. Загуби, нетипично за него, няколко мину­ти да помирише солената вода и да погледа момичета, къпещи се в леките вълни. Две от тях, облечени в бански костюми, бяха оголили краката си почти до коленете. Притичаха до едно одеяло, което бяха опънали до спасителна лодка, изтеглена на брега и готова да бъде избутана от пясъка до водата при нужда Дашууд забеляза друга спасителна лодка на около осемстотин метра надолу по плажа в далечната мъгла. И двете със сигурност щяха да имат котва под платни­щата си. Укори се затова, че не беше се сетил по-скоро за Санта Моника, изправи кокалестите си рамене и забърза към градчето.