Unknown

Телеграфистът вдигна очи и зяпна невярващо в мрачното, ястребово лице на следователя на Ван Дорн, Уолт Хатфийлд „Тексасеца“. Зад него стоеше лъскав червеникавокафяв кон, неподвижен като статуя.

— И в случай че се чудиш, да, знам морзовата азбу­ка. Промениш ли една дума, ще ти пръсна главата и де го пратя лично. Колкото до вас, господине – обър­на се Хатфийлд към Рос Паркър, чиято ръка посяга­те към кобура, – не правете грешки, защото няма да ви остане време за втора.

— Да, сър. — Рос вдигна високо ръце. Освен уинчес­търа, насочен в главата на Анди, високият тексасец носеше два шестпатронни револвера в смазани ко­бури ниско на бедрата. И да не беше професионален стрелец, определено приличаше на такъв.

Анди също реши да му повярва. Изчука бързо от­мяна на фалшивата заповед.

— Сега предай първоначалното нареждане, което вие, змии гърмящи, прихванахте.

Анди прати бързо първата заповед извънредният на юг да изчака на страничния в Азалея докато премине работническият влак.

— Много по-добре – провлече Хатфийлд. – Без ло­комотиви, натресли се с рогата напред, нали така?

Усмивката му беше приятна като мелодичния глас.

Очите му обаче бяха тъмни като гроб.

— А сега, господа, ще ми кажете кой ви плати за това подло деяние.

— Пусни я.

Лоуел техникът се беше появил иззад хангара с карабината коучгън с широката цев.

Уолт Хатфийлд не се съмняваше, че мъжът с каубойската карабина щеше да го пръсне на парчета, ако не се притесняваше, че случайно би могъл да убие партньорите си със същия откос едри сачми. Изруга се на ум за глупостта си – нямаше друга дума за това, тъй като, макар да не беше го видял, трябваше да се сети, че щеше да има и трети горе на стълба – и из­пълни каквото му казаха.

Хвърли пушката си. Всички очи за миг се извърна­ха, щом стоманата издрънча в камъка.

Хатфийлд се хвърли настрани и извади револвери­те си с ослепителна бързина. Отпрати добре прицелен куршум към Лоуел, който прониза техника право в сърцето. Но докато издъхваше, Лоуел дръпна спусъци­те на коучгъна. Цевите изтрещяха, двете тежки парче­та олово се врязаха в Анди и почти го разкъсаха на две.

Рос вече бягаше към коня си. Анди беше паднал върху пушката на Хатфийлд и докато я измъкне от тялото му, Рос се беше метнал на седлото и препусна в галоп. Хатфийлд дръпна рязко оръжието, станало хлъзгаво от кръв и стреля веднъж. Стори му се, че го рани, защото Рос залитна назад в седлото, но бързо се скри сред дърветата.

— Проклятие – изръмжа Хатфийлд. Хвърли поглед към двете тела и разбра, че нямаше да кажат повече за Саботьора. Скочи на коня си и изрева:

— Дий!

Едрото животно се понесе в бесен галоп.

* * *

Марион Морган целуна Айзък Бел за довиждане в Сакраменто. Пътуването й продължаваше до Сан Франциско. Той щеше да смени влаковете на север към отсечката Каскейд. Думите й за раздяла бяха:

— Не помня да съм се возила някога по-приятно във влак.

Половин ден по-късно, докато обикаляше на дрези­на из възлите на Дънсмюър, Бел се успокои от внуши­телния брой полицейска охрана по стрелките, ремонт­ното депо и диспечерските бюра. На гарата поговори с двама оперативни на Ван Дорн в тъмни костюми и бомбета, които го разведоха по контролно-пропуск­ателните пунктове. Удовлетворен, Айзък ги попита къде може да намери Уолт Хатфийлд „Тексасеца“.

Главната улица на Дънсмюър, смело наречена Сакраменто авеню, представляваше всъщност кален път, разровен от колелата на двуколки. От едната страна имаше паянтови къщи и магазини, отделени от калта с тесен дъсчен тротоар. От другата страна се точеха линиите на „Южен Пасифик“, редиците теле­графни и електрически стълбове, навеси и складове. Хотелът се оказа двуетажна постройка с веранди над дъсчения тротоар. Бел намери Хатфийлд във фоайе­то, където пиеше уиски в чаена чаша. Челото му беше бинтовано, а дясната му ръка – стегната в превръзка.

— Съжалявам, Айзък. Издъних те.

Разказа на Бел как докато обикалял да наблюдава пунктове, които си бе набелязал по уязвимата линия, беше зърнал нещо, което отдалече приличаше на опит за саботаж на телеграфните линии.

— Отначало помислих, че режат жиците. Но когато се приближих видях, че са свързали ключ и осъзнах, че прихващат влакови разпоредби. С цел да предизвикат сблъсъци.

Помръдна неловко на стола си, явно пребит от гла­ва до пети и призна:

— Също така отначало помислих, че са само двама. Забравих, че щяха да имат техник горе на стълба и той ми скочи. Успях да се измъкна от бъркотията, но за жалост междувременно двама от тях умряха. Тре­тият духна. Прецених, че е шефът, тъй че хукнах след него, мислейки, че ще ни каже доста неща за Саботьора. Раних го с уинчестъра, но не достатъчно, за да объркам мерника му. Улучи коня ми, проклетникът.

— Може би се е целил в тебе – успокои го Бел.

— Наистина съжалявам, Айзък. Чувствам се адски тъпо.

— И аз бих се чувствал така. – Бел се усмихна. – Но да не забравяме, че предотврати челен сблъсък на два влака, единият от които пълен с работници.

— Кроталът още показва зъби – отвърна мрачно Хатфийлд. – Да спреш Саботьора не е като да го хва­неш.