Unknown

Вярно беше, знаеше Бел. Но на следващия ден, когато се видя с Озгуд Хенеси на началната гара на строящата се отсечка, президентът на „Южен Пасифик“ също гледаше на нещата откъм светлата им страна, отчасти защото строителството отново изпреварваше графика. Последният тунел по маршрута до моста „Каньона“ на Каскадата – Тунел 13 – беше почти прокопан.

— Бием го на всеки рунд – каза ликуващо Хенеси – В Ню Йорк беше лошо, но всички знаят, че можеше да е много по-лошо. „Южен Пасифик“ изплува ухаеща на роза. Сега вие, момчета, предотвратихте катастрофа­лен сблъсък. И казваш, че стягате обръча около ковача, направил куката, от която дерайлира експреса Коустлайн“.

Бел му беше предал накратко доклада на Дашууд, че избягалият ковач трябва да знае нещо за куката и следователно за Саботьора. Беше наредил на Лари Сандърс да осигури на Дашууд пълната подкрепа на офиса в Лос Анжелис, за да заловят избягалия безследно ковач. След като цялата сила на Ван Дорн в Лос Анжелис го издирваше, трябваше да се появи скоро.

— Този ковач би могъл да ви отведе направо до Са­ботьора – каза Хенеси.

— Така се надявам – отвърна Бел.

— Имам чувството, че здраво сте подгонили опасния радикалист. Няма да има време да прави бели, докато бяга.

— Дано да сте прав, сър. Но не трябва да забравя­ме, че Саботьора е изобретателен. И планира много отдалече. Вече знаем, че е наел извършителя си в ню­йоркското нападение преди цяла година. Точно затова прекосих континента, да ви задам един въпрос пряко.

— Какъв е въпросът?

— Уверявам ви, че разговорът ни е конфиденциален. В замяна на, което ви моля да бъдете напълно откровен.

— Беше ясно от самото начало – изръмжа Хенеси. – Какво, по дяволите, ще ме питаш?

— Кой може да е знаел за намерението ви да придо­биете контролния пакет в железниците „Ню Джърси Сентръл“?

— Никой.

— Никой? Нито един адвокат? Нито един банкер?

— Трябваше да си крия добре картите.

— Но за такова сложно начинание е била нужна помощта на различни експерти, разбира се.

— Възлагах част от сделката на един адвокат, друга на друг. Същото беше с банкерите. Вкарвах разлив ни дяволи в отделните аспекти на операцията. Ако се разчуеше, Дж. П. Морган и Вандербилт щяха да ми се стоварят като лавина. Колкото по-малко шум вдигах, толкова по-точен беше прицелът ми, за да вляза, а „Джърси Сентръл“.

— Значи, нито един адвокат или банкер не е разби­рал цялата картина?

— Точно така… Разбира се, някой наистина умен дя­вол е могъл да събере две и две.

Бел извади бележника си.

— Моля ви, назовете тези банкери и адвокати, които са могли да знаят достатъчно, за да отгатнат намере­нието ви.

Хенеси изстреля четири имена, като изтъкна, че от тях всъщност само двама биха могли да са схванали по-широката картина. Бел ги записа.

— Споделяли ли сте информация за предстоящата сделка със свои инженери и началници, които е тряб­вало да ръководят строежа на новата линия?

Хенеси се поколеба.

— До известна степен. Но пак ще кажа, давах им само толкова информация, колкото им беше нужна, за да са в течение.

— Ще ми дадете ли имената на тези, които може да са обсъждали информацията, за да разберат намерението ви?

Хенеси спомена двама инженери. Бел ги записа и бележника си.

— Лилиан знаеше ли?

— Лилиан? Разбира се. Но тя нямаше да се разприказва.

— А госпожа Комдън?

— Също като Лилиан.

— Споделихте ли плановете си със сенатор Кинкейд?

— Кинкейд? Шегуваш се. Разбира се, че не, защо да го правя?

— За да си осигурите помощта му в сената.

— Той ми помага, когато му кажа да помогне. Не е нужно да го осведомявам.

— Защо казахте „разбира се, че не“?

— Той е глупак. Мисли, че не знам, че се върти око­ло мен, за да спечели дъщеря ми.

Бел телеграфира за куриер на Ван Дорн, а кога­то пристигна, му връчи запечатано писмо за офиса в Сакраменто със заповед за незабавен разпит на глав­ния инженер на „Южен Пасифик“, Лилиан Хенеси, госпожа Комдън, двама банкери, двама адвокати и се­натор Чарлз Кинкейд.

*** XXX ***

Влакът на юг, който връщаше стотици съсипа­ни от умора мъже за тридневен отдих след четирите пълни работни седмици, беше отбит на страничен ко­ловоз, за да премине товарният влак на север. Чакаха да изкачат завоя „Диамантения каньон“, стръмна серпентина на осемдесет километра южно от Тунел 13. Отбивката беше вдълбана в стената на каньона, в подножието на стръмен склон, а серпентината пред­лагаше ясна гледка към коловоза, минаващ успоредно високо над тях. Това, което видяха малко по-късно мъжете, щеше да ги терзае цял живот.

Локомотивът, теглещ дълъг низ от товарни вагони и платформи, беше тежък „Консолидейшън“ 2-8-0, катерещ планините боен кон с осем двигателни коле­ла. На този лек наклон, всечен в склона на каньона, лостовете, които свързваха колелата, се движеха с бясна бързина на скорост от близо 65 км/ч. Един дори подхвърли на дремещия си приятел:

— Хвърчи все едно, че старият Хенеси е сложил ръка на дросела.