Unknown

Късите предни колела на ходовата част на машина­та 2-8-0, предотвратяващи люшкането при такава ско­рост, изстъргаха на острата извивка. Машинистът по­знаваше трасето на отсечката като опакото на ръката си и точно на този завой на ръба на Диамантения ка­ньон не искаше да чуе стърженето на разхлабена релса.

— Никак не ми харесва този шум – понечи да каже на огняря си. В следващата милисекунда, много преди да е успял да довърши изречението си, още по-малко – да дръпне назад лоста на дросела, предното задвижващо колело на сто и двайсеттонния локомотив удари разхлабената релса. Релсата се отдели от траверсите със силен трясък.

Освободени от дървените траверси, които ги дър­жаха здраво на разстояние от 1,40 м, релсите се раз­твориха. Всичките четири задвижващи колела на външната страна на завоя изпаднаха от стоманата и локомотивът се понесе право напред на скорост от 65 км/ч. пръскайки натрошен камък, нацепено дърво и счупени клинове.

За мъжете, които гледаха от работническия влак, отбит в подножието на каньона, изглеждаше все едно, че връхлитащият отгоре товарен влак е придобил свой разум и е решил да полети. Години по-късно оцелели щяха да се кълнат, че е прелетял удивително дълъг път, преди гравитацията да се наложи. Няколко от тях откриха религията, убедени, че Господ се е намесил, та композицията да изхвърчи достатъчно далече и по-голямата й част да прескочи работническия влак, когато се изсипа от планината. В момента обаче, ко­гато вдигнаха очи при ужасния грохот, видяха локо­мотив „Консолидейшън“ 2-8-0, откъснал се от ръба на стръмнината и търкалящ се право към тях с петдесет багажни вагона и платформи, който пометоха дърве­тата и канарите по склона като дълъг черен камшик.

Повечето запомниха шума. Започна като гръмоте­вица, усили се като грохот на лавина и завърши, ся­каш часове по-късно, с рязък, разкъсващ ушите тря­сък на стомана и дърво, изсипващи се върху спрелия работнически влак. Никой не забрави страха.

Айзък Бел се озова на местопроизшествието само след няколко часа.

Телеграфира на Хенеси, че аварията най-вероятно е случайна. Не съществуваше никакво доказателство, че Саботьора е пипал релсите. Разбира се, тежкият „Консолидейшън“ до такава степен беше разбил мяс­тото, откъдето беше излязъл от коловоза, че беше невъзможно да се различи със сигурност дали клино­вете са били избити преднамерено, или релсата се е разхлабила случайно. Но педантично подредените до­клади на железопътната полиция на „Южен Пасифик“ показваха, че патрули на коне и дрезини са обхожда­ли района. Бел заключи, че саботьорът едва ли е могъл да се доближи достатъчно, за да удари участъка в Диамантения каньон.

Вбесен от това, че произшествието е разстроило работната му сила, Хенеси изпрати Франклин Мауъри, цивилния инженер, когото беше извлякъл от пен­сия, за да построи моста на каньона Каскейд, да ог­леда мястото на аварията. Мауъри изкуцука покрай разбития коловоз, подпрян тежко на рамото на очи­латия си асистент. Беше приказливо старче – роден, както каза на Бел, през 1837 г., когато президент все още бил Андрю Джаксън. Каза, че присъствал, кога­то железницата за първи път свързала източната и за­падната линии при Промонтъри пойнт, Юта, в 1869 г.

— Преди близо четирийсет години. Времето лети. Трудно ми е да повярвам, че в онзи ден бях дори по-млад от този непрокопсаник, който сега ми помага да вървя.

Старчето потупа свойски по ръката асистента си. Ерик Соарес, чиито очила в телена рамка, къдрава тъмна коса, изразителни очи, широко чело, тясна брадичка и тънки, намазани с восък извити нагоре мустаци му придаваха вид повече на поет или художник, отколкото на инженер, отвърна с хитра усмивка.

— Как смятате, господин Мауъри? – попита Бел. – Случайна злополука ли е било?

— Трудно е да се каже, синко. Траверсите са натро­шени като подпалки, не е останало нито едно парче, достатъчно голямо, за да се регистрират следи от ин­струмент. Клиновете са огънати или прекършени на две. Напомня ми за едно дерайлиране, което видях през 1883 г. Композиция пътнически вагони, спуска­ща се от Хай Сиера. Задните вагони се бяха нанизали един в друг както онзи служебен там се е забил в то­варния.

Високият детектив и двамата инженери погледнаха мрачно служебния вагон, натикан в товарния като в припряно натъпкан куфар.

— Какво ще докладвате на господин Хенеси? – по­пита Бел.

Мауъри сръга с лакът асистента си.

— Какво ще му кажем, Ерик?

Соарес свали очилата си, озърна се с късогледите си очи, а след това клекна и огледа внимателно една траверса, разцепена от задвижващо колело на локо­мотива.

— Както казахте, господин Мауъри. И да са извади­ли клинове, не са останали следи от инструмент.

— Но не мисля, че старецът ще иска да чуе, че хал­тавата поддръжка е причината, нали, Ерик?

— Прав сте, господин Мауъри – отвърна Ерик с нова лукава усмивка. Приятелството им, забеляза Бел, из­глежда се дължеше на това, че Мауъри се държеше все едно, че е чичо, а Соарес – любимият му племенник