Unknown

Първото място, в което влезе, беше типично за много посетени от него конюшни под наем. Представляваше широка дървена постройка, достатъчно голяма, за да подслони всевъзможните двуколки и фургони, с ясли за многобройни коне и нов авторемонтен учас­тък с гаечни ключове, гресьорки и верижна лебедка за ремонт на двигатели. Няколко мъже бяха насядали и си бъбреха: коняри, автомеханици и един мускулест ковач. Вече беше виждал достатъчно като тях, за да не се притесни.

— Кон или кола, момче? – ревна му един от тях.

— Конски подкови – каза Джеймс.

— Ей ти го ковачът. Размърдай се, Джим.

— Добър ден, сър — каза Джеймс. Ковачът му се сто­ри необщителен тип. Лицето му изглеждаше изпито за едър мъж като него. Очите му бяха зачервени все едно, че не беше спал добре.

— Какво мога да направя за теб, младеж?

Дашууд вече се беше научил да задава въпросите си насаме. По-късно щеше да покаже рисунката на цялата група. Но ако почнеше пред всички тях, щеше да се обърне на спор, наподобяващ кръчмарска свада.

— Може ли да излезем навън? Искам да ви покажа нещо.

Ковачът сви отпуснатите си рамене, стана от щайгата за мляко, на която седеше и последва Джеймс до инсталираната наскоро бензинова помпа.

— Къде ти е конят?

Дашууд подаде ръка.

— И аз съм Джим. Джеймс. Джеймс Дашууд.

— Мислех, че искаше подкови.

— Познаваш ли този мъж? – попита Дашууд и му показа рисунката с мустаците. Следеше лицето на ковача и за радостно изумление видя как се стъписа. Мрачното му лице се наля с кръв.

Сърцето на Дашууд подскочи от радост. Този човек беше направил куката, изкарала от релсите експреса „Коустлайн Лимитид“. Този човек беше виждал Саботьора.

— Кой си ти? – попита ковачът.

— Следовател на Ван Дорн — гордо отвърна Джеймс. В следващия момент се намери по гръб на земята, а ковачът тичаше колкото му сили държат през задната уличка.

— Стой! – изрева Дашууд след него, скочи на кра­ка и затича. Ковачът бягаше изненадващо бързо за едър мъж като него и беше изумително пъргав, за­върташе се на завоите като на релси, летеше нагорен надолу по уличките, през задните дворове, врязваше се в окаченото на простори пране, профучаваше по­край дървените навеси, навесите с инструменти, през градините и накрая се озова на някаква улица. Но му липсваше издръжливостта на току-що излязъл от дет­ството мъж, който не пушеше и не пиеше. Щом се озоваха на открито, Дашууд съкрати разстоянието с няколко пресечки. – Стой! – продължаваше да вика, никой по тротоарите не беше склонен да се изпречи на пътя на толкова едър мъж. Нито се мяркаше полицай или пазач наоколо.

Озова се пред една презвитерианска църква на ули­ца с три платна. На тротоара се бяха струпали трима мъже на средна възраст в костюми – пасторът с високата корава яка, хормайсторът със сноп нотни листове и църковният дякон със счетоводните книги на конгрегацията под мишницата. Ковачът профуча покрай тях с Джеймс плътно по петите му.

— Стой!

Едва на крачка след него, Джеймс Дашууд се хвърли да го хване. Докато летеше напред, една пета го удари в брадичката, но все пак успя да стегне кокалестите си ръце около глезените на ковача. Рухнаха на тротоара, претърколиха се на тревата отстрани и се вдигнаха на крака. Джеймс се вкопчи в ръката на едрия ковач, дебела колкото бедрото на младия детектив.

— И като го хвана, какво ще правиш с него сега? – викна дяконът.

Отговорът дойде от самия ковач, под формата на масивен юмрук с изпъкнали едри кокалчета. Когато Джеймс Дашууд се съвзе, лежеше на тревата, а трима­та мъже в костюми го гледаха отгоре с любопитство.

— Накъде отиде? – попита ги Джеймс задъхан.

— Избяга.

— Накъде?

— Накъдето си ще, според мен. Добре ли си, синко?

Джеймс Дашууд се надигна бавно със залитане и изтри кръвта от лицето си с носната кърпа, която майка му беше дала, щом замина за Сан Франциско да работи за агенция Ван Дорн.

— Някой от вас позна ли го?

— Мисля, че е ковач – каза хормайсторът.

— Къде живее?

— Не знам.

— Защо не забравиш каквото е между вас, синко? Преди да си пострадал – миролюбиво предложи пасторът.

Дашууд се домъкна обратно до конюшнята под наем. Ковачът го нямаше.

— Защо избяга Джим? – попита един от монтьорите

— Не знам. Вие ми кажете.

— Странно се държи напоследък – рече един от конярите.

— Спря да пие – добави друг.

— От това ще да е — засмя се трети.

— Църковните дами си имат нова жертва. Горкият Джим. Няма да е безопасно по улиците, когато Жен­ският християнски съюз на въздържателите има събрание.

При тези думи коняри, чистачи и автомеханици подхванаха песен, която Джеймс изобщо не беше чу­вал, но явно всички я знаеха:

Трезвениците са на вечеря,

С водица бистра в пълния стакан,

Кафе и чай ще е накрая,

Но мене хич ме няма там!

Джеймс извади друго копие на рисунката.

— Този мъж познат ли ви е?

Отговориха му с хорово „не“. Беше се настроил да изтърпи едно-две „Брончо Били“, но явно никой от тях не беше гледал филма.

— Къде живее Джим? – попита ги.

Никой не пожела да му отговори.