Unknown

Наклони единия й край, пъхна рамото си под нея и се изправи с усилие.

Всеки километър, който беше изминал дотук, вся­ко измъкване, това не означаваше нищо. Това беше истинското изпитание: да се изкачи обратно до наси­па. Беше само шест метра, но всяка стъпка нагоре все едно, че беше километър. Съчетанието от тежестта, която носеше, и разстоянието, което беше изминал, както и стръмнината на склона му изглеждаха непрео­долими.

Докато силата му отпадаше, виждаше как мечтите му за богатство и власт гаснеха пред очите хлъзна се и падна, после отново се вдигна с усилие. Само ако беше успял да убие Айзък Бел. Започна да осъзнава, че се бореше повече с Бел, отколкото траверсата, с отсечката и с „Южен Пасифик“.

Кошмарът от това, че Бел го спира, му даде сила да се изправи отново. Педя по педя нагоре, стъпка по стъпка. Атака: Аngriff. Удар: ВАттuтААnriff. Замах АusfАll. Париране: РАrАdе. Двоен финт: Dорреlfinте. Падна два пъти. Два пъти се вдигна. Стигна до горе и продължи напред. И до деветдесет да доживееше, никога нямаше да забрави това убийствено катерене.

Ударите на сърцето му ставаха все по-силни и по-силни, толкова силни, че накрая осъзна, че не може­ше да е сърцето му. Локомотив? Замръзна насред ко­ловоза, объркан и отчаян. Не беше нов патрул. Гръм? Блесна мълния. Чуваше грохота на гръм. Заваля студен дъжд. Беше изгубил шапката си. Дъждовна вода потече по лицето му.

Саботьора се изсмя.

Дъждът щеше да намокри патрулите, да ги подгони да се скрият на сухо. Започна да се смее неистово. Дъжд вместо сняг. Нивото на реките се вдигаше, но линиите нямаше да се блокират от сняг. Озгуд Хенеси сигурно се радваше. Толкова с експертите, които предсказваха ранна зима. Президентът на железо­пътната компания се беше отказал от метеоролози­те и дори беше платил на един индиански шаман да му предскаже времето, а той каза на Хенеси, че тази година снегът щеше да закъснее. Дъжд вместо сняг означаваше повече време да се дострои линията.

Саботьора намести тежката траверса на рамото си и извика високо:

— Никога.

Мощна мълния огря всичко наоколо в зловещо бяло.

Линиите завиха рязко, долепени за тесния изкоп. Гледката долу беше зашеметяваща с кипналата река на дъното на дълбокия каньон. Това беше мястото. Саботьора пусна дебелата греда, разхлаби въжето, дето държеше инструментите, изтръгна клиновете от двете страни на монтирана траверса и грижливо ги подреди настрани. След това разрови с лоста на­трошените камъни. Изгреба ги изпод траверсата и ги разстла внимателно, за да се затъркалят надолу.

След като разкопа баласта, избута с лоста травер­сата под релсите. После наби на нейно място чамо­вата дъска с динамита и загреба отново каменния ба­ласт под нея. Накрая наби осемте клина. След като я закрепи здраво под релсите, постави спусъка – дълъг пирон, вклинен под релсата в дупка, изровена в траверсата.

Пиронът се намести в дървото на два и половина сантиметра над фулминатно-живачния детонатор. Беше го изчислил внимателно, набивайки сто гвоз­дея, за да измери силата, така че всеки патрул, който крачеше по релсите или се возеше в дрезина, да не можеше да затисне пирона достатъчно дълбоко и да взриви експлозива. Само пълната тежест на локомо­тив можеше да задейства детонатора.

Остана една последна тежка задача. Върза инстру­ментите си за извадената траверса, наклони я на ра­мото си и се надигна с треперещи крака. Дотътри се на около половин километър от капана, който беше поставил и избута траверсата със сечивата надолу по стръмнината, където никой патрул нямаше да я види.

Залиташе от умора, но сърцето му бе изпълнено с ледена решимост.

Беше осакатил отсечката с динамит, взрив и огън

Беше разтърсил до основи могъщата „Южен Пасифик“ с дерайлирането на експрес „Коустлайн“.

Какво от това, че Бел беше извъртял нападението му в Ню Йорк в полза на Хенеси?

Саботьора вдигна лице към бушуващото небе и остави дъждът да го пречисти. Изтрещя гръм.

— Мой е! – изрева той в отговор. – Тази нощ го спечелих.

Щеше да спечели последния рунд.

Никой на работническия влак нямаше да оцелее, за да довърши Тунел 13.

*** XXXI ***

На разсъмване хиляда души се бяха струпали в строителния лагер на линията. Двайсет вагона с дър­вени пейки чакаха празни зад изпускащия пара локо­мотив. Мъжете стояха на дъжда, предпочели студа пред сушината на работническия влак.

— Упорити кучи синове! – гневеше се Хенеси, загле­дан от частния си вагон. – Телеграфирай на губерна­тора, Лилиан. Това е бунт.

Лилиан Хенеси докосна с пръсти телеграфния ключ. Преди да зачука попита Айзък Бел:

— Нищо повече ли не можеш да направиш?