Unknown

Според Бел мъжете, струпани под дъжда, не из­глеждаха „упорити“. Изглеждаха уплашени. И из­глеждаха смутени от това, че са уплашени, което го­вореше много за куража им. Саботьора беше помел живота на много невинни хора с динамит, влакови аварии, сблъсъци и пожари. Смърт и наранявания бяха съпътствали всяко нападение. Хора бяха загина­ли в дерайлирания, при срутването на тунела, в подровения експрес „Коустлайн“, в товарната платформа и в ужасяващата експлозия в Ню Джърси.

— Патрулите са огледали всяка педя по линията – отвърна той на Лилиан. – Не знам какво мога да на­правя, което те да не са направили вече. Освен да сед­на на скарата на локомотива и да проверявам лично…

Детективът се завъртя рязко на пети, излезе от вагона на Хенеси, прекоси бързо възела и се провря през тълпата работници. Качи се по стълбата отзад на тендера на работническия влак, ловко премина през струпаните въглища и скочи на покрива на локомотивната кабина. Виждаше отгоре мрачните лица на строителите и коравите миньори, струпани от единия край на обекта до другия. Хиляда глави се извърнаха към нелепата гледка с мъжа в бял костюм, застанал на локомотива.

Бел беше чул веднъж как Уилям Дженингс Браян се обърна към тълпата след експлозията в Атланта. Стоеше отпред близо до Браян и се смая колко бавно говореше ораторът. Причината, както му обясни по-късно Браян при срещата им, бе в това, че думите се сбиваха, докато се движат във въздуха. Стигаха до края на множеството в нормален ритъм.

Бел вдигна ръцете си. Извлече гласа си дълбоко от­вътре. Заговори много, много бавно. Но всяка дума беше предизвикателство, хвърлено в лицата им.

— Ще стоя тук и ще пазя.

Бавно бръкна в палтото си.

— Този локомотив бавно ще допълзи до края на от­сечката.

Бавно извади пистолета си „Браунинг“.

— Ще стоя и ще пазя на скарата на локомотива.

Насочи пистолета нагоре.

— Ще стрелям с този пистолет, за да дам сигнал на машиниста да спре влака в мига, в който видя опас­ност.

Натисна спусъка. Изстрелът отекна от ремонтното депо и работилниците.

— Машинистът ще чуе този изстрел.

Стреля отново.

— Ще спре влака.

Бел задържа пистолета насочен нагоре и продължи да говори бавно.

— Няма да кажа, че всеки, който не пожелае да се вози зад мен, е най-жалкият страхливец в планина Каскейд.

Отекна нов изстрел.

— Но ще кажа това… Всеки мъж, който не поиска да се качи, най-добре да се върне там, откъдето е дошъл и да живее под грижите на майка си.

Бурен смях отекна от единия край на възела до другия. Последва колебливо движение към влака. За секунда си помисли, че ги е убедил. Но нечий ядосан глас изрева:

— Работил ли си някога на трасе?

После друг:

— Как по дяволите ще разбереш, ако нещо не е на­ред?

След това едър мъж със зачервено биче лице и пламнали сини очи се качи по стълбата на тендера, мина по въглищата и застана до Бел на локомотивната кабина.

— Аз съм Малоуни. Старши на бригада.

— Какво искаш, Малоуни?

— Значи, ще стоиш на скарата, тъй ли? Ти дори не знаеш достатъчно, за да наречеш локомотивния пи­лот правилно, а ще забележиш нередност на релси­те, преди да те издуха до царството небесно? Скарата, Боже мили… Но ще ти призная нещо: стиска ти.

Старшият подаде мазолестата си ръка на Бел.

— Дай тука! Ще се возя с тебе.

Двамата мъже стиснаха ръцете си пред очите на всички. След това Малоуни извиси глас и той се раз­несе като параходна сирена.

— Някой тука да каже, че Майк Малоуни няма да познае нередност, ако я види?

Нямаше такъв.

— Някой от вас да иска да живее с майка си?

Отвърнаха му бурен смях и хиляда мъжки викове, след това работниците наскачаха на влака и се струпаха по дървените пейки.

Бел и Малоуни слязоха долу и се качиха на образния пилот. Имаше място колкото да застанат от двете страни, увиснали на напречното перило точно под локомотивния фар. Машинистът, началник-влакът и огнярят излязоха пред тях, за да получат заповеди.

— Колко бързо искате да вървим? — попита маши­нистът.

— Питай експерта – отвърна Бел.

— Дръж под 16 км в час – каза Малоуни.

— Шестнайсет? Че то ще ни отнеме два часа до ту­нела.

— Пряко през пропастта ли предпочиташ?

Влаковият екип се качи отново в кабината.

— Дръж пистолета си под ръка, мистър – каза Малоуни, след което се ухили на Бел. — Само не за­бравяй, ако ударим на мина или скочим от разхлабена релса, първи ще изпитаме последствията.

— Помислих си го – отвърна сухо Бел. – Но фактът е, че всяка педя по линията е прочистена в последните два дни. Дрезина, пешком, конен патрул.

— Ще видим – отвърна Малоуни и усмивката му угасна.

— Искаш ли това? – Бел му предложи бинокъла си „Карл Цайс“.

— Не, благодаря. Инспектирам линията с тези очи от двайсет години. Точно днес няма да уча нещо ново.

Бел окачи каишката на бинокъла през главата си, за да може да го пусне и да произведе предупредителен изстрел с пистолета.

— Двайсет години? Ще ми кажеш, Малоуни. За какво да гледам?