Unknown

— Липсващи клинове, които държат релсите за траверсите. Липсващи свръзки между релсите. Прекъсване на релсите. Следи от разкопаване на баласта в случай, че кучият син е минирал. Наскоро положено платно. Трябва да изглежда равно, без вдлъбнатини и издатини. Гледай за разхлабени камъни на траверсите. И при всеки завой на линията си отваряй очите двойно, защото саботьорът знае, че точно на завой машинистът изобщо няма да види навреме, за да спре.

Бел вдигна бинокъла пред очите си. Напълно съзнаваше, че беше убедил хиляда души зад себе си да рискуват живота си. Както Малоуни бе отбелязал, двамата с него щяха да понесат първия удар на атаката. Но само в началото. Едно дерайлиране щеше да хвърли всички на сигурна смърт в пропастта.

*** XXXII ***

Линията загръщаше ръба на планинския връх тесния изкоп. Отляво се издигаше стръмна скала, надраскана от свредели и динамит. Отдясно беше гол въздух. Пропадът варираше от няколко метра до половин километър. Там, където се виждаше дъното на каньона от линията. Бел зърна корони на дървета, нападали канари и буйна река, набъбнала от дъжда.

Оглеждаше коловоза на трийсет метра пред себе си. Бинокълът имаше съвременни призми модел „Поро“, които усилваха светлината. Виждаше ясно изпъкна­лите глави на клиновете, по осем набити във всяка релса. Шоколадово кафявите четвъртити траверси се нижеха под него с вцепеняваща монотонност.

— Колко траверси на миля? — попита той Малоуни.

— Две хиляди и седемстотин — отвърна старшият. – Повече или по-малко.

Кафява траверса след кафява траверса. Осем кли­на на всяка. Всеки здраво набит в дървото. Свръзки между всеки две релси, наполовина скрити под изпъ­кналия насип. Баластът – остри парчета натрошен камък – лъщеше от дъжда. Бел гледаше за дупки в гладката повърхност. Гледаше за разровени камъни. Гледаше за развинтени болтове, липсващи клинове, прекъсвания по лъскавите релси.

— Стоп! – извика Малоуни.

Бел натисна спусъка. Резкият пукот отекна от скална* та стена и по каньона. Но локомотивът продължи напред.

— Стреляй! – извика Малоуни. – Отново!

Бел вече натискаше спусъка. По този завой на пътя спускането беше стръмно, дъното на каньона бе осеян с канари. При втория изстрел на Бел скобите на спирачките издрънчаха силно и засъскаха, локомотивът се хлъзна и спря на стържещите колела. Бел скочи долу и затича, с Малоуни след него.

— Ето там! – посочи строителят.

Спряха на шест метра пред влака и се вторачиха в почти незабележимата изпъкналост в баласта. До­като наскоро положеният натрошен камък оформя­ше гладък и плосък наклон от траверсите до ръба на стръмнината, тук имаше леко изпъкване на около педя височина.

— Не се приближавай! – предупреди го Малоуни. – Изглежда са копали тук. Виждаш ли как не е подрав­нено като останалото?

Бел тръгна право към изпъкналостта и стъпи отгоре.

— Внимавай!

— Саботьора ще е абсолютно сигурен, че нищо по-леко от локомотив няма да задейства мината.

— Изглеждаш адски сигурен.

— Сигурен съм. Твърде умен е, за да си хаби барута за някаква дрезина.

Бел коленичи на една от траверсите и огледа вни­мателно. Опипа с длан острите парчета камък.

— Не виждам следи от скорошно копане. Тези камъ­ни стоят така от доста време. Въглищната прах не е разбутана.

Малоуни се приближи неохотно. След това колени­чи до Бел и се почеса по главата. Пръстите му опипа­ха въглищната прах, вкоравена от дъжда. Взе няколко парчета баласт и ги огледа.

— Нехайна работа, не е взрив – рече той. – Знам точно кой положи този участък и ще си поговори него. Съжалявам, господин Бел. Фалшива тревога.

— По-добре да съжаляваме, отколкото да страдаме.

Влаковият екип вече беше слязъл. Зад тях се струпаха петдесет работници и още слизаха от вагоните

— Всички обратно на влака! – ревна Малоуни.

Бел отведе машиниста настрана.

— Защо не спря?

— Изненадахте ме. Трябваше ми време да реагирам.

— Стой нащрек! – каза хладно Бел. – Животът на хората е в ръцете ти.

Всички се качиха и влакът отново се затъркаля по коловоза.

Траверсите се нижеха една след друга. Четвъртита греда след четвъртита греда. Осем клина, по четири на всяка релса. Свръзки между релсите. Ръбест нат­рошен баласт, лъснал от влагата. Бел гледаше за нови изпъкналости в плоската повърхност, разровен ка­мък, липсващи болтове, извадени клинове, пукнатини в релсите. Траверса след траверса.

Влакът се точи бавно още трийсет километра. Бел плахо започваше да се надява, че предпазните мерки, които бе наложил, са дали резултат. Патрулите и посто­янните огледи бяха гарантирали безопасността на лини­ята. Още само пет километра и хората можеха да се вър­нат на работа, и да прокопаят жизненоважния Тунел 13.

Изведнъж, докато взимаха острия завой в най-дъл­боката част на каньона по трасето, нещо необичайно привлече погледа му. Отначало дори не можа да го оп­редели. В първия миг едва проникна в съзнанието му.

— Малоуни! – извика той рязко. – Виж! Какво не е наред там?

Мъжът с червендалестото лице до него се наведе наред и примижа съсредоточено.

— Нищо не виждам.