Unknown

Бел обходи траверсите с бинокъла си. Притиснал стъпала на перилото на пилота, задържа бинокъла с една ръка и извади пистолета с другата.

Баластът беше гладък. Никакви клинове не липсваха. Траверсите…

На протежение от трийсет километра бяха минали над петдесет хиляди траверси. Всяка от тези петдесет хиляди беше с шоколадово кафяв цвят, дървото потъм­няло от попитото консервиращо вещество. Сега, едва на няколко метра пред локомотива, видя дървена траверса с жълтеникаво бял цвят – цвета на отскоро издя­лана чамова греда, която не беше потапяна в креозот. Бел стреля няколкократно, възможно най-бързо.

— Стоп!

Машинистът удари спирачките. Колелата спряха. Стомана изпищя в стоманата. Тежкият локомотив се хлъзна нагоре от огромната си инерция с масата на двайсет вагона, тласкащи го отзад.

Бел и Малоуни скочиха от скарата и затичаха пред хлъзгащия се локомотив.

— Какво има? — извика старшият.

— Онази траверса — посочи я Бел.

— Боже всемогъщи! — изрева Малоуни.

Двамата се обърнаха като един, стегнали мишци, сякаш се канеха да спрат влака с голи ръце.

*** XXXIII ***

Машинистът натисна лоста „Джонсън“ назад.

Осем мощни задвижващи колела се завъртяха назад, пръскайки искри и стружки от релсите. В първия миг изглеждаше сякаш двамата силни мъже наистина спираха с ръце локомотив „Консолидейшън“. А ко­гато все пак спря с разтърсващо земята потръпваме, Айзък Бел погледна надолу и видя, че ботушите му са натиснали здраво подозрителната греда.

Върхът на скарата беше надвиснал над нея. Пред­ните колела на машината бяха стигнали на по-малко от два метра от нея.

— Изтегли го назад – заповяда Малоуни. – Леко!

Бел изгреба леко баласта от двете страни. Огледа внимателно подозрителната траверса и откри, че има кръгла дървена запушалка като тапа на буре с уиски. Беше с диаметър от един сребърен долар и почти не­различима от зърнистата повърхност на дървото.

— Изтегли всички назад – каза на Малоуни. – На­тъпкал я е с динамит.

Спусъчното устройство представляваше гвоздей, наг­ласен да задейства детонатора. Имаше достатъчно дина­мит, за да гръмне релсите под локомотива, а той щеше да изтърколи от изкопа надолу и да повлече целия влак по планинския склон. Вместо това да стане, Айзък Бел можеше да телеграфира на Озгуд Хенеси, че агенция Ван Дори е спечелила още една победа над Саботьора.

Хенеси премести специалния си вагон в началото на линията, където миньорите и строителите, пристигнали невредими, се трудеха упорито над последните 30 метра от Тунел 13.

Рано на следващата сутрин Озгуд Хенеси повика Бел в частния си вагон. Лилиан и госпожа Комдън предложиха кафе. Хенеси се беше ухилил до ушите.

— Всеки момент ще пробием. Винаги правим цере­мония на дългите тунели, където аз разчиствам по­следния камък. Този път работниците изпратиха де­легация и настояха последният удар да е твой заради това, което направи вчера. Честта е голяма, на твое място бих я приел.

Бел влезе в тунела с Хенеси. Притискаха се до сте­ната, когато се налагаше да се отдръпнат от линията, за да пропуснат локомотив с вагонетки с откъртена скала. Стотици метри напред, страните и сводестият покрив вече бяха довършени със зидано укрепване. Близо до края временно скеле от греди поддържаше тавана. На последните метри миньорите работеха под щит от отлято желязо и дърво, който ги пазеше от падащи камъни.

Тракането на свределите спря, щом Бел и прези­дентът на железопътната компания се приближиха. Миньори разчистиха ронещия се камък с лопати и гребла, а след това се отдръпнаха от останалата стена.

Висок и корав миньор с дълги като на горила ръце и широка усмивка, показваща окапали зъби, връчи на Бел седемкилограмов чук.

— Замахвал ли си някога с такъв?

— Забивах клинове на тенти за цирка като дете.

— Ще се справиш. – Миньорът се наведе и му прошепна. – виждаш ли онази отметка с тебешир? Удари го там. Винаги го нагласяме да падне за церемонията… Настрана, момчета! Да отворим място на човека.

— Сигурен ли сте, че не искате да направите това? – обърна се Бел към Хенеси.

Хенеси се отдръпна назад.

— Много тунели съм прокопал в живота си. Този е твой.

Бел завъртя тежкия чук над рамото си и го стовари с все сила в тебеширената линия. По скалата се плъзнаха пукнатини и в стената блесна светлина. Замахна отново. Миньорите завикаха въодушевено, след като камъкът рухна и дневната светлина се изля вътре.

Бел пристъпи в назъбения отвор и видя моста на каньон Каскейд, блеснал на слънчевата светлина. Дългата стоманена плетеница обхващаше дълбоката клисура на река Каскейд, опряна на две високи тъни кули върху масивни каменни стълбове. Зареян високо над водните мъгли и пяна, най-важният мост на отсеч­ката от линията изглеждаше почти завършен. Травер­сите вече бяха монтирани в очакване на стоманените релси, които щяха да пристигнат през тунела.

Бел видя, че е силно охраняван. Железопътна поли­ция стоеше на всеки петнайсет метра. Часова вишка се издигаше в двата края на всеки стълб. Докато гле­даше, пред слънцето мина облак и сребристите ферми на моста станаха черни от сянката.