Ужас

Той постепенно започна да вярва, че ескимоската го разбира — ако не думите, произнесени на английски, то чувствата, скрити зад тях, — но никога не отговаря нито с изражението на лицето си, нито с езика на въжените фигурки.

Способността й да разбира всичко — и развиващата се в него самия способност да улавя сложните мисли, скрити зад танцуващото между пръстите й въженце — граничи със свръхестественото, мисли си Крозиър. Понякога той чувства такава близост със странната малка туземка, че будейки се през нощта, той не разбира веднага кое тяло е неговото и кое нейното. Понякога на леда я чува как му вика от тъмнината, молейки го да отиде бързо при нея или да й донесе харпун, въже или някакво сечиво… макар че тя няма език и нито веднъж не е издала звук в негово присъствие. Безмълвната разбира много неща и понякога на Крозиър му се струва, че точно нейните сънища сънува всяка нощ и се чуди дали тя също вижда неговия кошмар за свещеника в бели одеяния, който се навежда над него, докато той очаква причастието.

Но тя няма да го отведе при хората му.

Три пъти Крозиър се опита да си тръгне сам, изпълзявайки тихо от снежната къща, докато тя спи или се преструва, че спи, носейки със себе си само торбичка с тюленова лой, с която да се поддържа, и нож, с който да се защитава. И трите пъти се изгуби — два пъти във вътрешността на сушата, където се намират, и веднъж далеч на морския лед. И трите пъти Крозиър вървеше, докато му стигаха силите — може би дни наред, — а после падаше, готов да приеме смъртта като справедливо наказание за това, че е изоставил хората си да умрат.

Всеки път Безмълвната го намираше. Всеки пък го увиваше в мечешка кожа, затрупваше го със завивки и мълчаливо го изтегляше през многото студени мили до снежната къща, където стопляше замръзналите му ръце и крака на голия си корем под кожените покривала, без да го гледа как плаче.

Сега той я открива на няколкостотин ярда от брега, наведена над една тюленова дупка за дишане в леда.

Колкото и да се опитва — а той наистина се старае — Крозиър нито веднъж не е успявал да открие нито една от проклетите дупки за дишане. Той се съмнява, че ще ги открие и на дневна светлина, а какво остава под светлината на луната и звездите или в пълния мрак, както го прави Безмълвната. Смрадливите тюлени са толкова умни и хитри, че не трябва да се чуди защо той и хората му успяха да убият само няколко през всичките месеци, прекарани на леда, като никой от тях не беше убит през дупката за дишане.

С помощта на говорещата си връвчица Безмълвната беше обяснила на Крозиър, че тюленът може да задържа дъха си под водата само за седем или осем минути — може би най-много до петнайсет. (Безмълвната беше обяснила тези периоди от време с ударите на сърцето, но Крозиър предполагаше, че е успял да си ги преведе правилно.) Очевидно, ако беше разбрал правилно връвчиците на Безмълвната, всеки тюлен си има своя територия, също като кучето, вълка или бялата мечка. Дори през зимата тюленът трябва да защитава границите на територията си и за да си осигури достатъчно запаси от въздух във владенията си под ледовете, той намира най-тънкия лед и издълбава в него конусовидна дупка, достатъчно широка в долната си част, за да може в нея да се събере цялото му тяло, но с възможно най-тесния отвор на повърхността на леда, през който да може да диша. Безмълвната показа на Крозиър острите нокти на плавника на един мъртъв тюлен и за по-голяма нагледност дори ги заби в леда, за да му покаже как действат.

Крозиър вярва на Безмълвната, когато тя с помощта на връвчиците му обяснява, че на територията на един тюлен се намират дузина подобни конусовидни дупки, но проклет да е, ако успее да намери и една от тях. Конусите, които ескимоската му показва ясно със своите връвчици и които тя открива с такава лекота в полето от ледени блокове, са практически невидими сред върховете на глетчерите, торосите, малките айсберги и дълбоките пукнатини. Той сигурно се е спъвал в стотици от тези проклети дупки и винаги ги е приемал като обикновена неравност в леда.

Сега Безмълвната е клекнала край една от тях. Когато Крозиър се озовава на десетина ярда от нея, тя му махва с ръка да пази тишина.

От това, което му разказва чрез картинките, оформяни от нишките между пръстите й, той научава, че тюленът е едно от най-предпазливите и страхливи живи същества, затова тишината и предпазливостта са от изключително значение за улавянето му. И тук Безмълвната дама оправдава името си.

На известно разстояние от дупката — как все пак успява да ги открие? — Безмълвната поставя върху леда малки правоъгълни парчета еленова кожа, които после вдига и премества напред след всяка крачка, като стъпва внимателно с дебелите си кожени ботуши върху тях и се старае снегът да не издаде и най-слабо хрущене под краката й.

Щом се озовава в мрака до дупката, тя бавно забожда няколко заострени еленови рога в снега и окачва върху тях ножа си, харпуна, въженца и други ловни принадлежности, за да може после да вземе всеки необходим предмет, без да вдига шум.