Ужас

Крозиър се изправя с усилие — левият му крак ужасно го боли и се подгъва под тежестта на тялото му — и докуцуква до нея с цялата бързина, на която е способен. Той знае, че сега е настъпил един от най-сложните моменти в лова на тюлени — изваждането на животното на леда, преди да успее, гърчейки се яростно, да се откъсне от назъбения костен накрайник на харпуна, ако просто е ранено, или да се заклещи под леда, ако е мъртво. Бързината е от изключително значение, както винаги казваха във флота.

С обединени усилия те измъкват тежкото животно пред отвора. Безмълвната издърпва въжето с изненадващо силната си ръка, а със стиснатия в другата ръка нож разширява дупката.

Тюленът е мъртъв, но е по-хлъзгав от всичко, което Крозиър е срещал през живота си. Той подпъхва ръката си под единия плавник, като внимава за острите нокти, и дръпва, за да извади мъртвото животно на леда. През цялото време той пъшка, ругае и се смее — освободен от необходимостта да пази тишина, — а Безмълвната, разбира се, мълчи, ако не се смята тихото свистене на дишането й.

Когато тюленът е издърпан благополучно на леда, Крозиър отстъпва назад, знаейки какво следва.

Тюленът, едва забележим под слабата светлина, която прониква през ниските, скупчени облаци, лежи на леда, вперил в нищото неподвижния, сякаш осъдителен поглед на черните си очи, и едва забележима тънка черна струйка кръв се стича от отворената му уста върху синкавобелия сняг.

Леко задъхана, Безмълвната се отпуска на колене върху леда, след това застава на четири крака и ляга по корем с лице към муцуната на мъртвия тюлен.

Крозиър мълчаливо отстъпва крачка назад. Странно, но в този момент той се чувства почти по същия начин, както като момче в църквата на баба Мойра.

Безмълвната изважда изпод парката си мъничка манерка, издялана от кост, и напълва устата си с вода от нея. Тя е държала манерката до голите си гърди под парката, за да не замръзне водата.

Навеждайки се напред, ескимоската притиска устни към устните на тюлена в странно подобие на целувка и дори отваря уста по начина, по който Крозиър бе виждал да правят проститутките на поне четири континента.

„Само дето тя няма език“ — напомня си той.

Безмълвната излива течността от устата си в устата на тюлена.

Крозиър знае, че ако смъртната душа на тюлена, която още не е напуснала тялото му, хареса изкусно изработения харпун и назъбения накрайник, който го е убил, и е останала доволна от търпението и ловните способности на Безмълвната, а най-вече ако е харесала водата от устата й, тя ще разкаже на останалите души на тюлени, че трябва да посетят този ловец, за да се напият с прясна, чиста вода.

Крозиър няма представа откъде знае това — Безмълвната никога не му го беше обяснявала с помощна на въженцето или на езика на жестовете, — но знае, че е истина. Сякаш познанието прониква в него чрез главоболието, което го мъчи сутрин.

Ритуалът е завършен. Безмълвната се изправя на крака, отупва снега от панталоните и парката си, събира скъпоценните си инструменти и харпуна и двамата повличат тюлена през двестате ярда до снежния дом.

* * *

Ядат през цялата вечер. На Крозиър му се струва, че никога няма да се насити на месото и лойта. В края на вечерта и двамата са омазани до ушите и той посочва лицето си, посочва също така мазното лице на Безмълвната и избухва в смях.

Безмълвната никога не се смее, разбира се, но на Крозиър му се струва, че по лицето й преминава лека сянка на усмивка, преди да изпълзи през изхода и да се върне — гола, само по късите си еленови панталони — с шепи, пълни с пресен сняг, за да си измият лицата, преди да ги забършат с мека еленова кожа.

Те пият ледена вода, затоплят и ядат още тюленово месо, пият отново, излизат навън, за да се облекчат на различни места, окачват мокрите си дрехи на сушилната рамка над ниския огън, отново измиват ръцете и лицата си, почистват си зъбите с пръсти и тънки ципи и пропълзяват голи под кожените завивки.

* * *

Крозиър тъкмо е задрямал, когато се събужда от докосването на малката й ръка върху бедрото и слабините му.

Той веднага реагира, втвърден и щръкнал. Не е забравил предишната си физическа болка и скрупули по отношение на връзката си с ескимоското момиче: тези подробности просто излитат от ума му, когато малките й, но чевръсти пръсти обхващат пениса му.

И двамата дишат тежко. Тя прехвърля крака си през бедрото му и бавно се потърква в него. Той обхваща с шепите си гърдите й — толкова топли, — после плъзга ръката си към закръгленото й задниче, за да я подхване и да я притисне по-силно към крака си. Членът му е абсурдно твърд и пулсиращ, при всяко докосване до топлата й кожа набъбналата главичка вибрира като малкото сигнално устройство за лов на тюлени. Тялото й като любопитен тюлен се издига стремително към повърхността на усещанията въпреки мъдрите си инстинкти.

Безмълвната отхвърля настрани завивката и го възсяда със същата светкавична бързина, с която беше метнала харпуна срещу тюлена, обхваща с ръка члена му, насочва го и го вкарва в себе си.

— О, Боже… — ахва той, когато двамата се сливат в едно цяло.