Веровещица

тръгне наляво. Молейки се - отчаяно, - той да не надуши кръвта ѝ през саламандровото

платно.

Нахлупвайки качулката си на глава, тя продължи да се носи напред. Наближаваше нова

пресечка - гъст поток от хора от изток на запад, насочен към втори мост. Трябваше да си

пробие път през тълпата и да продължи напред.

Или не... Шмугвайки се зад количката на някакъв дървар, тя скокна покрай сергията на

един мандраджия и се озова във въздуха.

И неочаквано полетя с широко разперени ръце към канала със зелени, лепкави води, в

който имаше почти същото количество хора, както по улиците.

В следващия миг под тялото ѝ се плъзна дълга, плоскодънна гемия и за половин дъх тя

прецени положението: „Плоска палуба, покрита с мрежи. Зяпнал ме рибар“.

Тя престана да се съпротивлява на гравитацията и вместо това полетя нарочно надолу.

Въздухът засвистя покрай нея. Белите дантели на мрежите се приближаваха бързо. В

следващия миг тя беше на палубата, присвила колене, опряла се на длани.

Нещо разряза дланта ѝ. Ръждясала кука, каза си, изправи се и гемията се заклати

мощно. Рибарят изрева, но тя вече препускаше към следващата преминаваща лодка -

разлат сал с набран червен навес.

- Пазете се!

С този крясък Изьолт скочи високо във въздуха, сграбчи парапета и се набра нагоре.

Пасажерите се ококориха и отстъпиха назад. По коловете на парапета покапа кръв. През

ума ѝ се стрелна бегла надежда, че смъдящата ѝ рана няма да улесни много кръвовещия в

преследването.

Тя прелетя през сала с четири скока - изглежда, и останалите искаха да се махне не по-

малко от нея самата. Прехвърли се над парапета, пое дъх и в същия миг покрай нея премина

нова гемия - в тази беше натрупан дневният улов скумрия.

Изьолт скочи. Стъпалата ѝ се хлъзнаха и тя се просна възнак върху сребристите кожи и

завря лице сред лигавите им очи. Рибарят взе да кряска, по-скоро ядосано, отколкото

стреснато. Тя се надигна, а той навря черната си брада в лицето ѝ.

Тя се стрелна напред - заби лакът в корема му в мига, в който преминаха покрай ниско

стълбище, обсипано с рибари с въдици.

С тромав скок Изьолт се озова на плочите на стълбището. Рибарите не ѝ предложиха

помощ - просто се отдръпнаха. Един дори замахна към нея с въдицата си, а нишките му се

обагриха в ужасено сиво.

Тя сграбчи края на въдицата. Нишките на човека светнаха по-ярко и той се опита да

освободи въдицата - но вместо това дръпна нея. „Благодаря“, помисли си тя и се понесе

нагоре по стълбите. Погледна веднъж назад и забеляза, че плочите бяха оплискани в

червено. От дланта ѝ шуртеше далеч повече кръв, отколкото предполагаше тъпата болка.

Тя стигна до улицата. Беше задръстена от разнородна тълпа. Тя трескаво се замисли за

някаква стратегия. Всичките ѝ планове се бяха продънили през адските двери, но все пак

можеше да си позволи миг мисъл. Хич не ѝ се удаваше да бяга презглава - поради което в

подобни случаи оставяше водачеството на Сафи. Нямаше ли време да измисли стратегия,

Изьолт винаги се озоваваше в задънена улица.

Щом се спря на място обаче и притихна край канала, стиснала окървавената си ръка в

наметалото, тя си осигури така нужния миг.

„Широк път - помисли си. - Един от главните пътища от града, вероятно от край до край

върви до канала. Тълпата се движи в двете посоки, един мъж води оседлана петниста

кобила. Раменете ѝ не тъмнеят от пот. Ако я отмъкна, ще успея да изляза от града

безпрепятствено и да се скрия за нощта при племето.“

Завръщането в дом, който старателно беше отбягвала почти цял живот, със сигурност

не беше идеалното решение, но не се сещаше за друго място, където нямаше да я прокудят

още щом зърнеха кожата ѝ, освен селището на миденците.

То беше и единственото място, за където знаеше със сигурност, че кръвовещият - дори

и да я преследваше както със зрението си, така и по миризмата на кръвта ѝ - не би я

последвал. Земите около селището бяха покрити с капани, през които не можеше да мине

никой, освен самите миденци.

И така, тя свали наметалото си със светкавично движение, метна го върху главата на

мъжа, след което скочи на седлото на кобилата - като през цялото време се молеше

присвитите ѝ уши да са знак, че е готова за езда.

- Много съжалявам - викна тя на ръкомахащия под наметалото мъж. - Ще я пратя

обратно!

След това заби пети и го остави зад себе си.

Кобилата препусна в бърз тръс през тълпата, а Изьолт зарея очи през канала. И ги спря

на кръвовещия, който я гледаше. Лодките се бяха раздалечили: той не можеше да прекоси

водата като нея.

Това обаче не му попречи да я измери високомерно с поглед... и да ѝ помаха. Размърда

пръстите на дясната си ръка, а после потупа дланта си.

Знаеше, че ръката ѝ кърви и ѝ даваше знак, че може да я проследи. И че щеше да го

направи, като ужасяващата усмивка най-вероятно нямаше да напусне лицето му нито за

миг.