Веровещица

да са я заловили. В края на краищата нали задачата на тяхната Бригада беше да надушват

необозначените еретици.

А по заповед на краля имаха право да обезглавят заловените еретици, ако изглеждаха

опасни или не искаха да съдействат.

„Поли сигурно ще е там тази вечер“, помисли си Сафи, докато се оглеждаше в тясното

огледало до леглото. Бяха изминали осем години, откакто за последен път се беше

измъкнала заедно с него, за да разгледат необятната имперска библиотека. Нямаше

представа как щяха да стоят дългите му, светли мигли и буйните руси къдрици на двайсет

и една годишен мъж.

Тя със сигурност се беше променила, а светлата рокля го подчертаваше. Стегнатият

корсет акцентираше върху силните ѝ корем и хълбоци. Жилавите ѝ ръце личаха под

прилепналите дълги ръкави, корсетът загатваше и леко извитите ѝ форми, а свободните

поли придаваха на ханша ѝ женствена заобленост. Свободно пуснатите кичури бяха като

рамка за извивката на челюстта ѝ. И за бляскавите ѝ очи.

Гилдмайстор Аликс и прислугата му този път бяха надминали себе си.

Щом прислужницата се оттегли - след като разстла на леглото удивителна бяла

пелерина, - Сафи се спусна към торбата и извади книгата на Изьолт за карауените. После

отиде до прозореца, под който каналите грееха като пламъци на залязващото слънце.

Над синята корица на книгата се носеше ефирна розова светлина и щом Сафи я

разгърна, страниците с шепот се отвориха на трийсет и седма страница. Пред очите ѝ

проблесна бронзов крилат лъв, който бележеше последната страница, която беше чела

Изьолт.

Тя бързо прегледа текста - изброяваше разредите карауенски монаси.

Вратата на стаята се отвори с трясък и тя едва сколаса да пъхне книгата обратно в

торбата, преди чичо ѝ да пристъпи вътре.

Дом Ерон фон Хастрел беше висок мъж - мускулест, с едър кокал като Сафи. За разлика

от нея обаче сламенорусата му коса беше обагрена в сребристосиво, а под кръвясалите му

очи имаше морави торбички. Навремето може и да беше се прославил като войник, но сега

беше обикновен пияница.

Ерон спря на няколко крачки от нея и се почеса по темето. Косата му щръкна във

всички посоки.

- В името на Дванайсетте - провлачи той, - защо си толкова бледа? Изглеждаш, сякаш

Пустотата те е пипнала.

Ерон вирна брадичка, но тя успя да забележи едва доловимото поклащане на тялото му.

- Май се притесняваш за бала довечера.

- Както и ти - отговори тя. - Иначе защо ще се напиваш още преди вечеря.

Устните на Ерон се разтеглиха в усмивка - учудващо будна усмивка.

- Ето това е моята племенница.

Той прекоси стаята, погледна навън през прозореца и се заигра с тънката златна

верижка, която не сваляше от врата си.

Сафи прехапа устни, осъзнавайки с жал, че както винаги в гърдите ѝ зейна дупка при

вида на чичо Ерон. Въпреки че във вените ѝ течеше същата синя кръв - на Хастрел, -

двамата си бяха чужди.

А когато Ерон беше пиян - какъвто бе случаят през повечето време - вещерските

умения на Сафи не долавяха нищо. Нито истината, нито лъжата, нито някаква реакция -

сякаш щом потечеше, виното отмиваше човека, който беше той.

Между тях стоеше - и винаги щеше да стои - стена от камък и мълчание.

Тя изпъна рамене и прекрачи до чичо си.

- Е, защо съм тук, чичо? Матю каза, че плановете ти засягат Великата война. Какво

точно си намислил?

Ерон се изсмя дрезгаво.

- Значи Матю се е изпуснал, а?

- От вещерските ми умения ли имаш нужда? - продължи Сафи. - За това ли става дума?

Някакъв пиянски кроеж, за да си върнеш честта на ад-бард...

- Не - думата отекна решително, категорично. - Това не е пиянски кроеж, Сафия. Далеч

не.

Ерон облегна ръце на стъклото и старите белези от изгорено по пръстите и

кокалчетата му се опънаха.

Сафи мразеше белезите. Докато растеше, беше гледала белите петна милион пъти. Как

се свиваха около кана с вино, или пощипваха задника на някоя уличница. Белезите бяха

единственото, което тя знаеше за чичо си - единственото прозорче към миналото, - и всеки

път, щом ги видеше, неизбежно я обземаше страх, че това бъдеще чака и нея; неутолима

жажда за нещата, които никога нямаше да постигнат.

Ерон копнееше за честта си.

Сафи - за свободата си.

Свободата от титлата ѝ, от чичо ѝ и от ледените, мразовити зали на Хастрел. Свободата

от страха от ад-бардовете и обезглавяването. Свободата от вещерството и от цялата

Карторска империя.

- И представа си нямаш какво беше във войната - поде Ерон с отнесен тон, сякаш и

неговият ум се беше съсредоточил върху старите белези. - Армиите помитаха цели села, флотилиите потапяха чуждите кораби, вещиците можеха да те подпалят само с мисъл.

Всичко, което обичаш, изчезва, Сафия... в кръв. Скоро обаче ще научиш. Ще научиш в

пределно ясни подробности - освен ако не направиш онова, което те помоля. След тази

вечер можеш да изчезнеш завинаги.

В стаята се възцари мълчание... след което Сафи отпусна челюст.

- Чакай... мога да изчезна?

- Да.