Веровещица

Луната изгряваше на изток и я огряваше ясно за всички. Тя беше навила плитката си и

я беше вързала под шала. Номатските жени стрижеха косите си на нивото на брадичката;

косата на Изьолт се спускаше до половината на гърба ѝ. Трябваше да я скрие.

- Име - разнесе се глас на гърления номатски език.

Отляво на Изьолт премигна враждебна стоманеносива нишка, а в дърветата се

откроиха бегло силуетите на стрелци.

Тя вдигна ръце примирително с надеждата превръзката на дланта ѝ да не се вижда

много.

- Изьолт - извика. - Изьолт дет Миденци.

Дъбовите листа прошумоляха; клоните заскърцаха.

Изникнаха нови нишки, които се раздвижиха, щом стражарите тръгнаха по дърветата

си, за да се съберат и да решат. Миговете отшумяваха болезнено бавно. Сърцето на Изьолт

закънтя между дробовете ѝ и отекна в ушите ѝ, а кобилата тръсна глава. После затъпка на

място. Трябваше да я разтрие.

Викът разцепи нощното небе.

Две врабчета се вдигнаха във въздуха.

После долетя нов вик, от гърло, което Изьолт познаваше - и я обзе усещането, че

пропада. Че лети надолу от някой планински връх, а стомахът ѝ се свива на топка, докато

земята се приближава стремително.

„Покой - изкрещя тя наум. - Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката!“

Обаче не успя да намери покой. Не и преди да чуе стържещия звук на огромната порта.

После по земята проехтяха стъпки и един силует в черните одеяния на нишковеща се

втурна срещу нея.

- Изьолт! - извика майка ѝ.

По лицето ѝ - почти неразличимо от това на Изьолт -потекоха сълзи. Престорени сълзи,

разбира се, тъй като истинските нишковещи не плачеха, а Гречя беше точно това -

истинска нишковеща, Изьолт едва успя да си помисли колко дребна изглеждаше майка ѝ -

стигаше едва до носа ѝ, - преди жената да изпука ребрата ѝ в мощна прегръдка. В ума на

Изьолт се завъртя една-единствена мисъл. Или по-скоро молитва - кръвовещият да се

задържи наистина, наистина далеч.

Оказа се, че да премине през огряното от луната миденско селище е едновременно по-

лесно и по-трудно от очакваното за Изьолт.

По-лесно, защото макар че в трите години от последното ѝ посещение при племето не

се беше променило почти нищо, всичко изглеждаше по-малко, отколкото в спомените ѝ.

Дървените стени около селото бяха посивели от времето точно както си спомняше, но сега

не ѝ изглеждаха толкова непреодолими. Бяха просто... високи. Ако не бяха номатската

пътека и стрелците по дърветата, стената щеше да е дреболия за кръвовещия.

Овалните жилища, построени от камъни, кафяви като калта, върху която бяха

положени, напомняха макети. Къщи-играчки с тесни, ниски вратички и прозорчета с

кепенци.

Дори дъбовете, растящи нарядко из шейсетте декара на селището, ѝ се сториха по-

проскубани отпреди. Не бяха достатъчно големи и здрави, за да се покачи в клоните им,

както правеше навремето.

Преходът сред племето беше по-труден от очакванията ѝ заради хората - и по-точно, заради нишките им. Докато вървеше след майка си към дома им в центъра на селото, кепенците се отваряха широко и отвътре надничаха любопитни семейства. Нишките им

бяха странно увиснали, сбръчкани като стара кърпа.

Изьолт потръпваше всеки път, щом нечий силует се покажеше иззад ъгъла или щом

някоя врата зейнеше. Всеки път обаче тя установяваше, че не разпознава огрените от

луната лица, които я разглеждаха.

Не звучеше логично. Нови хора в племето? Нишки, избледнели почти до невидимост?

Когато най-сетне стигнаха до овалния дом на майка ѝ, той ѝ се стори също толкова

причудливо малък, колкото всичко останало. Въпреки че в дома на Гречя стояха същите

оранжеви черги, на същите подове от широки дъски от детството ѝ, всичко беше

изключително малко.

Работният плот, който едно време ѝ беше до кръста, сега стигаше само до средата на

бедрото - както и масата за хранене под източния прозорец. Зад печката имаше вратичка, която водеше до вкопаната изба. Тя изглеждаше толкова тясна, че Изьолт не беше сигурна

дали изобщо би могла да се промъкне долу.

При двете ѝ посещения тук - само за по една нощ - избата ѝ се беше сторила ужасяваща

и потискаща в сравнение с просторния таван на Матю. А и след като се беше сдобила със

свое собствено легло, сламеникът, който винаги беше споделяла с майка си, ѝ се беше

сторил тесен. Като в затвор.

- Ела.

Гречя я стисна за китката и я дръпна към четирите ниски столчета около печката -

обичайна мебел за дома на нишковещите. Наложи се Изьолт да потисне нуждата да

изтръгне ръка от пръстите на майка си. На допир Гречя беше още по-студена, отколкото в

спомените ѝ.

И, разбира се, майка ѝ не забеляза окървавените превръзки на дланта на дъщеря си -

или пък ги беше забелязала, но не я интересуваха. Изьолт не можеше да разгадае чувствата

ѝ, защото нишковещите не виждаха нито собствените си нишки, нито тези на другите