Веровещица

нишковещи. А и Гречя открай време беше далеч по-опитна в прикриването на чувствата си

от нея самата.

На мъждивата светлина на лампите обаче Изьолт успя да види поне, че лицето на майка

ѝ почти не се беше променило за три години. Може би беше малко поотслабнало, може би

около често стиснатите ѝ устни бяха изникнали още няколко бръчици, но това бяха

единствените разлики.

Гречя най-сетне пусна китката ѝ, дръпна близкото столче и го сложи пред огнището.

- Седни, докато разсипя боргшата. Днес е с козе месо -надявам се все още да го обичаш.

Мърльо! Ела! Мърльо!

Дъхът на Изьолт секна. Мърльо. Старото ѝ куче.

„Туп-туп-туп“, чу се по стълбите към къщата и той се появи - стар, проскубан, подтичващ накриво.

Изьолт се изхлузи от столчето. Коленете ѝ се отпуснаха на чергата и тялото ѝ се загря

от щастие. Тя разтвори обятия, старата червена хрътка се затича към нея и... се метна

върху ѝ, въртейки опашка и завирайки посивялата си муцуна в косата ѝ.

„Мърльо“, помисли си Изьолт. Страхуваше се да произнесе името му. Опасяваше се, че

заекването щеше да се върне при този неочакван прилив на чувства. Противоречиви

чувства, в които не искаше да навлиза, които не искаше да тълкува. Ако Сафи беше тук, щеше да разбере как се чувстваше.

Тя почеса дългите му уши. Върховете им бяха посипани с мънички парченца от нещо

като магданоз.

- Ти да н-не си ял от боргшата?

Изьолт се върна на столчето, без да престава да го гали по муцуната, като умишлено не

обръщаше внимание колко помътнял беше погледът му. И колко сиво имаше по муцуната

си.

Разнесе се напевен глас.

- О... Ти наистина си си дошла!

Пръстите на Изьолт замръзнаха на врата на Мърльо. Вътрешността на очите ѝ

запулсира и помещението и муцуната на кучето се размазаха. Може би ако се престореше,

че не забелязва Алма, момичето просто щеше да се стопи в Пустотата.

Нямаше този късмет. Алма изскочи на прага и се хвърли към нея. Подобно на Гречя и тя

беше в традиционните черни одежди на нишковеща, които бяха стегнати в гърдите, но се

отпускаха около раменете, талията и краката.

- Луната майка да ме опази, Изьолт! - зяпна Алма и зелените ѝ очи проблеснаха

изненадано изпод дългите мигли. - Вече изглеждаш досущ като Гречя!

Изьолт замълча. Гърлото ѝ беше сковано от... от нещо. Може би яд, каза си. Не искаше да

изглежда като Гречя - истинска нишковеща, каквато Изьолт никога нямаше да стане.

Освен това се ядоса, че Мърльо размаха опашка. И побутна с глава коляното на Алма.

Обърна се към Алма и обърна гръб на Изьолт.

- Вече си жена - добави Алма и се тръшна на едно столче.

Изьолт кимна отсечено и измери бързо другата нишковеща с очи. Алма също беше

станала жена. При това красива - нищо чудно. Дългата ѝ до брадичката черна като въглен

коса беше гъста, лъскава... съвършена. Имаше малка талия, изящен ханш, изобщо цялото ѝ

тяло беше женствено и... съвършено.

Алма открай време беше съвършената нишковеща. Съвършената номатска жена. Само

че когато очите на Изьолт се спряха на ръцете ѝ, тя забеляза дебели мазоли.

Тя дръпна дланта ѝ към себе си.

- Упражнявала си се с меч.

Алма стрелна Гречя крадешком с очи. Майка ѝ кимна бавно.

- С абордажна сабя - призна момичето. - Упражнявам се в бой с нея от няколко години.

Изьолт пусна китката ѝ. Разбира се, че ще се научи да се дуелира. Разбира се, че ще бъде

съвършена и в това. Нямаше да се намери нещо, което Изьолт да прави по-добре -сякаш

щом тя решеше да подобри някое свое умение, Луната майка следеше Алма също да го

усвои... и да постигне съвършенство в него.

Когато беше станало ясно, че Изьолт така и няма да се научи да прави нишкокамъни

или да владее достатъчно добре чувствата си, от резервна нишковеща от преминаващото

номатско племе Алма се беше превърнала в истинската обучаваща се нишковеща на

селището на миденците. Щом Гречя остарееше твърде много, за да предвожда племето, Алма щеше да поеме нещата.

В номатските кервани работата на нишковещата беше да обединява нишкородовете, да

урежда сватби и приятелства и да разплита становете на живота на хората. Някой ден Алма

щеше да приложи магията си, за да застане начело на миденците, точно както го правеше

Гречя в момента.

- Ръката ти - обади се Алма. - Ранена си!

- Нищо ми няма - излъга Изьолт и мушна ръка в полите си. - Вече не кърви.

- Все пак почисти раната - намеси се Гречя с непроницаем тон.

Изьолт присви нос. Ето я, с две жени, чиито нишки не можеше да види. Преди обаче да

поиска миг спокойствие, за да обмисли всичко - връщането си у дома, кръвовещия по

петите ѝ, съвършенството на Алма, - някакъв мъж пъхна чернокосата си глава през

вратата.

- Добре дошла у дома, Изьолт.

По гръбнака ѝ пробягаха паяци. Алма стегна пръсти около врата на Мърльо... а Гречя

пребледня.

- Корлант... - започна тя, но мъжът я прекъсна, като промуши и остатъка от длъгнестото

си тяло вътре.