Веровещица

Той се усмихна почти тъжно и пак се заигра с верижката си. Когато заговори отново, първите искрици истина - и топлина от щастие - се надигнаха в гърдите на Сафи.

- След като изиграеш ролята на танцуващата, пиеща домна - поде той, - и го направиш

така, че всички империи да видят... След това си напълно свободна да си идеш.

„Свободна да си идеш.”

Думите зазвънтяха във въздуха като последната нота от бурна симфония.

Тя залитна назад. Умът ѝ не можеше да го побере... вещерската ѝ природа също. Думите

на Ерон трептяха и изгаряха от истинност.

- Защо - поде тя предпазливо с опасението, че една погрешна дума би изличила всичко,

което бе казал чичо ѝ -би ме оставил да си тръгна? Нали се очаква да стана домна на

земите на Хастрел?

- Не точно.

Той вдигна ръка над глава и се облегна на стъклото. В позата му имаше някаква

необичайна отстъпчивост. Беше свалил верижката и сега тя висеше между пръстите му.

- Скоро титлите няма да имат значение, Сафия, а и да си признаем - нито ти, нито аз

някога сме очаквали от теб наистина да поемеш земите ни. Не си създадена за водач.

- А ти си? - наежи се тя. - За какво ми беше да уча цял живот, ако си планирал това от

самото начало? Можеше просто да си ида...

- Не планирах това - прекъсна я той и раменете му се стегнаха. - Но нещата се променят, когато на хоризонта се зададе война. Освен това нима съжаляваш за всички уроци и

тренировки, които получи? - той кривна глава на една страна. - Сблъсъкът ти с

Гилдмайстора на златото едва не съсипа всичките ми планове, но все пак успях да опазя

вечерта. Сега от теб се иска единствено да се държиш като лекомислена домна за една-

единствена вечер, след което със задълженията ти е свършено. Завинаги.

Сафи запръхтя в смях.

- Това ли е? Искаш само това? Винаги ли си искал само това от мен? Прости ми, но не ти

вярвам.

Той повдигна рамене равнодушно.

- Не е нужно да ми вярваш, но какво говори магията ти ?

Вещерската природа на Сафи жужеше истинно, а зад ребрата си тя чувстваше топлина.

Въпреки това беше изключено да приеме историята му. Всичко, което бе искала някога, внезапно ѝ беше предоставено на тепсия. Изглеждаше твърде, твърде хубаво, за да е

истина.

Ерон изви русата си вежда, очевидно развеселен от смаяното ѝ изражение.

- Щом камбаните ударят в полунощ, Сафия, кръвовещият няма да бъде проблем. Тогава

ще можеш да правиш каквото си пожелаеш и да продължиш безхаберното си

съществувание, към което винаги си се стремила. Макар че... - Той замълча, а погледът му

се изостри; от пиянството не беше останала и следа. - Ако беше пожелала, Сафия, можеше

да определиш облика на света. Имаш нужното образование - погрижих се за това. За

съжаление - той разпери покритите си с белези ръце и опъна верижката, - явно ти липсва

предприемчивост.

- Ако ми липсва предприемчивост - прошепна Сафи, преди да успее да задържи думите

си, - то е защото ти си ме възпитал така.

- Твърде вярно. - Ерон ѝ се усмихна печално, но искрено. - Само че недей да ме мразиш

за това, Сафия. Обичай ме... - Той разтвори вяло ръце. - И се страхувай от мен. Както прави

един Хастрел, в крайна сметка. Сега довърши тоалета си. Тръгваме на следващия удар на

камбаните.

Без нито дума повече, той я подмина и излезе от стаята. Тя го проследи с очи. Застави

се да проследи отсечената му походка и широкия гръб.

За няколко изпепеляващи секунди Сафи се поддаде на несправедливото му отношение.

Безхаберна? Непредприемчива? Може би беше вярно, когато се отнасяше за живота в

замръзналия замък в света на жадни за власт благородници и бдителни ад-бардове, но не и

когато ставаше дума за живота им с Изьолт.

Сафи отново извади книгата за карауените и я отвори. Пиестрата блесна насреща ѝ

като разцъфнала роза на залеза. Точно тази страница беше важната, а Сафи просто

трябваше да се досети защо...

Тя прокара пръст по чиновете и разредите монаси. Монах-наемник, Монах-учител, Монах-пазител, Монах-занаятчия... Пръстите ѝ застинаха над Монах-лечител. Именно

монахиня-лечителка беше намерил Изьолт, когато беше избягала от племето си. Беше се

загубила на един кръстопът северно от Веняса, а загрижената лечителка ѝ беше помогнала

да намери пътя.

Старият кръстопът пък беше до фара, който момичетата използваха сега. Изьолт явно

беше намислила да напусне Веняса и да се върне в обичайното им скривалище.

Сафи пусна книгата и отметна глава. Все още не можеше да иде там - първо трябваше да

изтърпи вечерта. Трябваше да се отърве от кръвовещия по петите си и да приключи

веднъж завинаги с чичо си. После, без да се тревожи, че някой някога може да тръгне след

нея, щеше да се насочи на север от града и да открие нишкосестра си.

Тя издиша рязко, сведе глава и премести тяло пред огледалото. Ерон искаше послушна