Веровещица

седем, крал Серафин го принуди да се яви на Вещерското изпитание.

Пристъпите на Мерик обаче изобщо не бяха знак за сила. Оценката беше, че силата му

едва стига, за да получи вещерския знак, а крал Серафин едва успя да прикрие

разочарованието си пред изпитната комисия.

В онази сутрин в каретата на връщане към кралския дворец с новата татуировка на

диамант, която гореше на опакото на ръката му, момчето беше узнало в безмилостни, сурови подробности колко дълбоко е разочарованието на баща му. Слабият принц беше

непотребен за семейството си. Мерик щеше да иде при леля си, нихарската заточеница, в

семейните земи на югозапад.

- Забравяш - обади се Хермин, все още с тона на Вивия - кой ще застане начело след

смъртта на татко. В момента може и да имаш власт, но си адмирал само временно. Щом

татко най-сетне потъне във водния сън, аз ще бъда кралица и адмирал.

- Знам това - рече Мерик меко и ядът му отстъпи пред леден страх.

Вивия - кралица. Вивия - адмирал. Вивия, изпращаща нубревненци като агнета на

заколение. Земеделци и войници, търговци и миньори, пастири и пекари - те щяха да

гинат под карторските мечове или в пламъците на Марсток. А Вивия просто щеше да гледа

отстрани.

Да, но единственото решение на Мерик - да възстанови търговията и да ѝ докаже, че

има и мирни начини да осигурят храна за Нубревна... Планът му се беше провалил.

Най-лошото обаче беше, че дори и да откажеше да помогне на Вивия в пиратското ѝ

начинание, той ясно осъзнаваше, че тя ще намери друг начин. Все някак щеше да издигне

флага на Лисиците - с което щеше да обрече цялата им родина на ада на Ноден.

Мерик се умълча за миг в опит да намери някакъв изход от този кошмар, но на вратата

на каютата се почука.

Райбър, единственото момиче на кораба и сърценишка на Кълен, провря глава над

прага.

- Адмирале? Извинете, че ви прекъсвам, сър, но е спешно. Един мъж иска да ви види.

Казва, че името му е фон... -тя сбърчи мургавото си лице. - Фон Хастрел, да, така беше. От

Картора. Иска да обсъди бъдещи търговски въпроси с вас.

Ченето на Мерик зяпна. Търговия... с Картора. Звучеше невъзможно, но искреното

изражение не слизаше от лицето на Райбър.

Самият Ноден се беше намесил в полза на Мерик - при това го направи точно когато той

имаше най-голяма нужда от Него.

Не би пренебрегнал подобен дар, така че се обърна отново към Хермин и излая:

- Вивия, ще ти помогна, но при едно условие.

- Слушам.

- Ако успея да сключа и един търговски договор за Нубревна, ще престанеш с

пиратството. Незабавно.

Мълчание. А после бавно:

- Може би, Мери. Ако наистина някак успееш да сключиш договор, аз... ще обмисля дали

да не сваля флага на Лисиците. Сега казвай - къде се намира далмотската миниатюра в

момента?

Мерик погледна картата и не можа да сдържи усмивката си - хитрата си усмивка.

Миниатюрата тъкмо напускаше блатистите покрайнини на залива на Веняса.

- Все още не е отплавал - обяви той и в гърдите му се надигна жизнерадостна надежда, -

но ще те уведомя в мига, щом го направи. Хермин - той потупа гласовещия по рамото с

ръце; старият моряк потрепери. - Вече може да приключиш разговора. Райбър? - Мерик

отмести очи към вратата и се усмихна още по-широко. - Покани този фон Хастрел веднага.

* * *

След като се изкъпа, Сафи последва непознатата кафявокоса прислужница до стаята си,

където онази я облече в сребристобялата рокля, избрана от Матю. След това тя омая

косите ѝ в подредени къдрици, чиято лъскава игривост грееше на залеза.

Чувството да те обличат и да те обгрижват беше необичайно - Сафи не го беше

изпитвала от над седем години. Чичо Ерон не можеше да си позволи повече от няколко

прислужници в имението на Хастрел, така че единствените моменти, в които Сафи беше

разполагала със собствена прислужница, беше по време на годишното пътуване до Прага.

Чичо Ерон може и да беше опозорен ад-бард, понижен в чин един бог знае защо - а

после назначен временно за дом, докато Сафи станеше годна да поеме, - но все пак

плащаше данъците си - точно според желанието на Хенрик. Всяка година Ерон и Сафи

посещаваха карторската столица, за да предадат скромните си спестявания и да се

закълнат във вярност на император Хенрик.

И всяка година беше ужасно.

Сафи винаги се оказваше по-висока от момчетата, както и по-силна, а другите момичета

винаги и шепнеха нещо за пиянството на чичо ѝ и се присмиваха на старите ѝ рокли.

Не срамът обаче правеше пътуването нетърпимо. Беше страхът.

Страхът от ад-бардовете. Страх, че ще разпознаят, че Сафи е еретичка - че е веровещица.

Всъщност, ако принц Леополд - или Поли, както го наричаше Сафи винаги - не я беше

вземал под крилото си при всяко посещение, тя беше убедена, че ад-бардовете вече щяха