Владетелят на ада

- Не е задължително. Изслушайте ме за минутка. - Латимор им предаде разговора си с Граймс. - Последното нещо, което ми каза на прощаване, беше: „Това, което е, не съществува. А това, което не е, съществува.“ Моето предположение бе, че нашият стрелец е бил Оскар Дженингс, защото Джордан го споменава при интервюто, което дава на Марти в Гроба. Така че се вдигнах във Вашингтон и проверих погребалните архиви. Туни е вписан като загинал в акция. Дженингс не е.

- Значи Оз е стрелецът.

- Не. Това, което е, не съществува. Туни не е на стената със списъка на загиналите във Виетнам. Минах и хвърлих поглед. Можете ли да предположите кой е?

- Дженингс - каза Вейл.

- Правилно. Аз мисля, че регистрите са били подправени дълго след войната. Вижте, Дженингс е от Милуоки. Израснал е в дом с настойници, постъпил е в армията, когато е бил на осемнадесет години. Не е имал близки приятели или роднини. Туни е бил от Ню Йорк. Майка му и баща му са мъртви, няма братя и сестри. Мисля, че ЦРУ или някоя друга институция са наели Туни преди да го върнат обратно. След като Дженингс е бил убит, той е бил върнат в ковчега на Уейн Туни. Но когато са събирали имената за мемориала, регистрите в погребалната служба още не са били подправени. Това имаше предвид Граймс, когато ми каза онази фраза за съществуването. Дженингс не е изчезнал по време на акция, а Туни е бил погребан от родителите си. Стрелецът е Уейн Туни.

- Той посочи снимката. - Ето този.

- Звучи ми съвсем фантастично - каза Хардистан.

- Не съм съгласен - каза Файърстоун. - Единият от тях е вписан като мъртъв от погребалната служба, а другият е вписан като убит на виетнамската стена. Едното от двете трябва да е погрешно.

- Това, което е, не съществува... - каза Латимор, без да довърши.

- Свършил си отлична работа - похвали го Вейл. - Но няма да ни е от особена полза, ако не успеем да постигнем поне някаква идентификация.

-      Ще ни е от полза, ако господин Хардистан вземе тази снимка и накара художниците си да състарят хората с двайсет и пет години и да направят шест различни пози. С коса, плешив, с брада, без брада, със слънчеви очила и обикновена. Дайте я на WWN - те ще я показват всеки час. После я дайте и на телевизионните мрежи навреме за новините в шест часа, а на следващия ден можете да продължите с вестниците. Все някой ще го разпознае.

- Ще ни се обаждат хиляди кукуригалници.

- Не е задължително. Когато се излъчва „Най-търсените престъпници в Америка“ със снимките в едър план, фалшивите обаждания не са чак толкова много. Между другото по този начин се залавят голяма част от търсените престъпници.

- Какво да кажем на медиите - искам да кажа, защо търсим този човек? - попита Вейл.

- Важен свидетел в текущо разследване - предложи Латимор.

- Явно си го обмислял много - каза Вейл.

- Само това ми беше в акъла, когато преди два дни потеглих оттук.

- Ами ако се окаже, че си сбъркал, Латимор? - попита Хардистан. - Какво ще се получи, ако се окаже, че погребалната служба казва истината? Ще се окаже, че търсим не този човек, когото трябва, и Дженингс ще се покрие дълбоко. Никога няма да го намерим.

- Как тогава се е озовал Дженингс на мемориала? - възрази Латимор.

- Слушайте, а защо не ги потърсим и двамата? - каза Вейл. — Да нанесем корекциите за възрастта и на двете фотографии, да измислим някаква история за пресата и да им кажем, че търсим и двамата.

- Ами ако и двамата са живи?

- Тогава ще имаме двама души вместо един - каза Вейл. - Дайте го първо на Азимур. Тя ще се скъса да го излъчва всеки час. Телевизионните мрежи ще го поемат два часа по-късно, а утре пресата също ще гръмне.

Хардистан отпи от кафето си, изучава известно време снимката и после кимна.

- Така може да изскочи нещо.

- Залагам на Туни - каза Латимор.

- Добре - съгласи се Хардистан. - Ще изпратя снимката по факса на нашия най-добър художник, Норм Фридкин. Не е необходимо даже да му обяснявам какво да прави. Той го прави от години.

- Имам само една молба - каза Латимор. - Ако го открием, бих искал да присъствам, когато му слагате белезниците.

Вашингтон, четвъртък, 10 часът и 24 минути сутринта,

източно стандартно време

Президентът Лорънс Пенингтън седеше зад бюрото си в Овалния кабинет. Енгстрьом го бе поставил в невъзможна ситуация. WWN бе показала снимки и няколко неясни видеокадри от предявяването на заповедите за претърсване във Форт Яхве, като бе разровила отново засадата в прохода Изгубената следа и убийството на Джордж Уолър. Последното проучване на общественото мнение в сутрешното издание на „Ню Йорк Таймс“ бе показало спадане на рейтинга му с три точки. За първи път от месеци насам.

На вратата се почука и секретарката подаде глава.

- Генерал Джеймс е тук, господин президент.

- Да влезе, Милдред. Й никой да не ни прекъсва.

- Да, сър.

Джеймс влезе в кабинета. Беше висок мъж, наближаващ шейсетте, с бяла, късо подстригана коса. Носеше парадната си униформа и влезе енергично, сякаш кабинетът беше негов.

Пенингтън се надигна от бюрото си и тръгна към госта си.