Владетелят на ада

-      Казвам се Ърни Гондорф. На тридесет и седем години съм. Карах стари отремонтирани автомобили, две години, обикалях цялата южна част на страната. Уинстън- Сейлъм, Дейтона, Атланта. Всичко беше наред, докато един ден не ми гръмна двигателят и се завъртях на шосе 500 до Дейтона. Гари Бърел беше точно зад мен, заби се в задницата ми, блъсна се в предпазната ограда и автомобилът му се претърколи през половината щат, та чак до моргата. Всички казаха, че съм бил изгубил контрола над управлението, че било моя вина и все в тоя дух. Загубих си работата, загубих си колата, и оттогава вече не съм онзи веселяк, който бях.

- Кога беше това?

- Преди две години.

- Тук в града ли живеете, Ърни?

- Аха. Но инак обикалям много.

- С какво се занимавате сега?

Гондорф се приведе над масата.

- Никога не съм бил в армията, нито съм бил арестуван - произнесе той със смъртно сериозен глас.

- Това ли ви е кариерата?

- Искам да кажа, че отпечатъците от пръстите ми ги няма никъде, или поне беше така до снощи.

Парвър се втренчи в него, но не коментира думите му. Знаеше кога е най-подходящият момент да се намеси.

- Искам да кажа - повтори Гондорф, - че до снощи никъде не са ми вземали отпечатъци. Нито пък са ми записвали името.

- Но полицаите снощи ви взеха отпечатъци, нали?

- Да, направиха го. Снощи, когато ме окафезиха.

- Когато правеха доклада за произшествието ли?

-      Да.

- И така, вие твърдите - ако греша някъде, поправете ме - че някъде в миналото сте оставили отпечатъци от пръсти, където не е трябвало да го правите, така ли?

- Не тук.

- Добре, къде тогава?

- В Сиатъл.

- Във Вашингтон ли? Онзи Сиатъл?

- Аз знам само един.

- Има и друг Сиатъл, в Мейн.

- 0, не знаех.

- Значи са открили отпечатъците ви в Сиатъл, Вашингтон.

- Но не са свързани с името ми. Открили са няколко отпечатъци, нали разбирате, но нямат представа чии са.

- И?

-      Снощи ме лепнаха за това произшествие, фотографираха ме и ми взеха отпечатъци от пръстите. Ако сега направят проверка в Сиатъл, ще ги сверят и ще ми го нахлузят и за онзи случай.

- Какъв онзи случай?

- Онзи случай в Сиатъл.

- И какъв беше онзи случай, Ърни?

- Вижте, преди да продължим... искам да кажа, ако ви кажа, каквото знам, искам имунитет.

- Имунитет срещу какво?

- Срещу онова събитие.

- Как мога да го направя, Ърни? Нямам никаква представа за какво става дума.

- Ако ви интересува движението на милициите, аз съм точно този, който ви трябва.

- Добре. Ако ни кажете нещо действително от полза, ще се радвам да се споразумеем за някои неща. Можете да разчитате на думата ми. Сам Файърстоун е съдия- изпълнител. Той ще ви охранява.

Гондорф вдигна нервно рамене, огледа се и избърса устата си с ръка.

- Звучи ми доста мъгляво.

- Вие сте този, който звучи мъгляво, Ърни.

- Искам да ме вкарате в програмата за защита на свидетелите.

- Това струва много скъпо.

- Историята ми също.

- Вижте, Ърни, на мен ми се струва, че искате да ме убедите, че имате нещо ценно за казване, само за да можете да отървете въжето заради нещо друго.

- Господи, вие обърнахте нещата с главата надолу!

- Както вече ви казах, това е най-многото, което мога да ви обещая, докато не науча повече.

- Ами... може би... може би е честно. Може би.

- Ърни, никой не може да вземе нещо, без даде нещо в замяна. Така стоят нещата.

- Значи аз давам, а вие вземате, хе-хе!

Парвър не му отговори. Само го гледаше и мълчеше.

- Е какво пък, по дяволите. - Гондорф отново повдигна рамене. - Искам просто да разберете, че това нещо може да ме убие.

Парвър мълчаливо чакаше.

- Искам да кажа, че няма и съмнение за това, разбирате ли? Само фактът, че съм тук и говоря, е достатъчен, за да ми пръснат черепа.

- Впечатлена съм от този факт. Можем ли най-сетне да говорим за това ваше събитие?

- Беше въоръжен грабеж.

- Въоръжен грабеж? Какво сте ограбили? Да не е бил някой магазин за алкохолни напитки? И после цяла нощ сте пирували, така ли?

Гондорф се огледа и отново понижи глас.

- Бронирана кола. Ударът беше повече от четири милиона.

Парвър беше зашеметена.

- 0! Добре... значи въоръжен грабеж, така ли?

- Има и по-лошо.

- Колко по-лошо?

- Един пазач беше прострелян.

- Колко лошо?

- Най-лошото - Гондорф отново завъртя глава из стаята. - Това ме прави нещо като съучастник или нещо такова, нали?

- Нещо такова. Предполагам, че не вие сте натиснали спусъка?

Гондорф трескаво завъртя глава.

- Аз съм крадец. Не съм убивал никого.

- Кога беше това?

- Преди два месеца.

- Сега нека повторя онова, което разбрах от вас до този момент. Преди два месеца вие сте били замесен в нападение и обир на брониран автомобил, превозващ четири милиона долара, в Сиатъл, Вашингтон, при който един от извършителите е убил пазач. А вие сте оставили някакви отпечатъци. Така ли е?

Гондорф нервно кимна.

- Всички носехме найлонови ръкавици - дето ги носят докторите - и аз разпрах моята. Някъде съм я закачил и тя се разпрала, но отначало не го разбрах, а когато се усетих, вече беше прекалено късно да се връщам и да изтривам отпечатъците си. Аз, такова, разсъдих, че ги няма никъде регистрирани, така че няма за какво да се тревожа.