Владетелят на Ада

Вашингтон, събота, 6 часът и 52 минути

В главния оперативен център в Белия дом президентът Пенингтън крачеше пред един голям модел на планината Джеймс. Няколко офицери закачаха карти по стените — върху тях щяха да отразяват развоя на битката.

Преди двадесет минути Авраам бе възвестил на живо по радиото идващия Апокалипсис. Пламенното му слово бе срещу гадния президент, който придвижвал войски към Мисула. Генерал Джеймс слушаше напрегнато и само клатеше глава, докато Авраам сипеше огън и жупел. Проповедникът приключи с един стих от Лука, който прозвуча повече като предупреждение, отколкото като блага вест:

— „А кога чуете за войни и бъркотии, да се не уплашите, понеже трябва това да стане първом… на места ще има големи трусове и глад, и мор, ще има и страхотии, и големи поличби от небето… Тогава ония, които се намират в Юдея, да бягат в планините… защото тия дни са на отмъщение, за да се изпълни всичко писано…“

— Хайде, пак започна да редактира и перифразира — каза Джеймс. — Пропусна частта за изоставянето на планините.

— Изключи това проклето нещо — изръмжа Пенингтън.

— Извинете, сър.

Пенингтън погледна часовника си. Беше извикал Мардж Кастен, Джером Брилщайн, министъра на отбраната, Клод Хукър, директора на ФБР Хари Симънс и Уейн Бродски от СКТАОО. Искаше ги при себе си, ако онези наистина атакуваха бойните части. Кастен и Брилщайн се бяха възпротивили на решението му да изпрати войски в района и юридическите аспекти бяха доста мрачни, но Пенингтън се бе позовал на Закона за военните действия от шейсетте години и на Закона за мерките срещу тероризма.

— Ще наредя удар само ако те провокират нападение — беше казал Пенингтън. Брилщайн обаче си спомни една предишна дискусия, когато Пенингтън изведнъж му бе изревал: „По дяволите, Джери, ако не го спрем сега, десните откачалки в страната ще решат, че вече могат да ни прегазят.“ Брилщайн определено изпитваше смесени чувства относно мотивите на Пенингтън.

Хукър и Симънс се бяха съгласили с него, представяйки кризата на планината Джеймс като опит на шепа терористи да съборят правителството.

Пенингтън бе взел решението си, без да се терзае много, особено след страшната смърт на единадесетте агенти в Мичиган и нападението срещу Вейл, при което бе загинал и дванадесети. Той беше убеден, че Енгстрьом трябва да бъде унищожен. За него това си беше въстание.

Без значение какво мислеше кабинетът за това, Пенингтън чувстваше, че решението му ще се приеме от гласоподавателите, особено след като им кажеше колко би им струвала една продължителна обсада. Той беше подготвен да поеме пълната отговорност за заповедта си, с която изпращаше американски войници срещу американски граждани. Решението му беше твърдо. Един-единствен акт на агресия от страна на армията на Енгстрьом щеше да предизвика гражданска война на границата между Айдахо и Монтана.

Планината Джеймс, събота, 5 часът и 56 минути следобед, монтанско стандартно време

С падането на мрака откъм върха задуха леден вятър. Мецингер и синът му се бяха сгушили до един малък огън, който примигваше под вятъра. Беше кучешки студ, но младежът не се оплакваше.

— Чип, мисля, че трябва да се прибираш у дома каза Мецингер. — Това не е място за шестнадесетгодишни.

— Аз съм в милицията още от четиринадесетгодишен, татко — отговори синът му. — Няма да те изоставя.

— Слез долу при майка си, тя има нужда от теб.

— Моето място е с теб.

— Чип…

— Не, татко. Няма да си тръгна без теб. Какво ще каже Генерала, ако те чуе да говориш така? — Баща му не отговори и Чип попита: — Какво мислиш, че ще стане?

— Нищо, по дяволите. Щом съмне, Генерала ще седне с онзи Вейл и ще му намерят колая.

Чип потрепна и се опита да прогони студа.

— Във Виетнам сигурно не е било така, нали, татко?

— Беше точно обратното. Жега, задушно, влажно. Можеше да си напълниш шепата с пот само от въздуха! В Кувейт пък беше горещо и сухо. Устата ти се пълни с прах и не можеш да я изплюеш, дори и животът ти да зависи от това. Но ще ти кажа, беше по-добре от това. Никога не съм обичал студа.

— Тогава защо избра да живеем в Монтана? — изсмя се Чип.

— Защото тя е нашият дом. Това е Божията страна. Аз я обичам, само дето нощите ме съсипват. Прекалено студено е.

— Трябва да се гордееш със сина си, Дейвид — проговори нечий глас зад тях.

Те вдигнаха глави. Енгстрьом се извисяваше над тях като някаква кула, очите му блестяха под качулката на якето му.

Мецингер и Чип скочиха и отдадоха чест.

— Спокойно, няма нужда — махна с ръка Генерала. — Просто си помислих, че не е зле да се помоля заедно с войниците. Седнете.

Мецингер и синът му седнаха и отново се сгушиха до огъня.

— Някакви новини? — попита Чип Мецингер.

— Не. Уплашен ли си, синко?

— Не. Толкова е студено, че дори и не ми идва наум да се страхувам — отговори момчето.