Владетелят на Ада

— Адидас — каза накрая той. — Доста износени. — Заобиколи дървото и огледа следите от гумите, като измери и тяхната дълбочина. — „Гудиърс“. Нови. На по-малко от пет хиляди мили. Обикновени като мухи. — Той вдигна някакво парче кал с отпечатък. — Има малък белег. Като че ли е прегазил някаква счупена бутилка.

Шеридан бе застанал пред дървото и оглеждаше линията на стрелбата през бинокъл.

— Според мен е хиляда и двеста метра, че и отгоре — каза той.

— Някой да ми даде найлонова торбичка — каза Линкълн. Кравиц му подаде една и Линкълн пъхна ръка в кухината, после измъкна с торбичката фотография пет на седем инча и кабарче в нея. Хардистан пое торбичката и я вдигна срещу светлината. Представляваше размазана фотография, очевидно дигитализирана, на мъж, който гледа към камерата, засенчил очите си срещу слънцето.

— Уолър е — заяви той. — Стрелецът явно е използвал фотографията, за да е сигурен, че е попаднал точно на целта.

— Вижте на гърба, сър — каза Линкълн.

Хардистан обърна торбичката. Всички се втренчиха върху цифрите на гърба на снимката: 2–3–13.

— Кучи син! Кучи син! Всеки път, само да обърнем гръб, и тия копелета се изгаврят с нас — задъха се Файърстоун.

Флахърти огледа внимателно снимката и каза:

— Зад трактора не се виждат дървета.

— Е, и? — попита Вейл.

— Значи фотографията е била снимана отгоре, доста отвисоко, ако се съди по качеството на изображението. Стрелецът е открил Уолър от въздуха.

— Добре. Искам да разгледате целия район под микроскоп, Флойд — нареди Хардистан. — Искам отпечатъци от автомобилни гуми, от подметки, влакна, косми, всичко. Искам пълно претърсване на всяка писта в радиус сто мили. Проверете мотелите, колите под наем, бензиностанциите, всичко. Тръгнете от врата на врата, чукайте по всички къщи, хамбари, силози, складове. Все някой ще е видял самолета.

Файърстоун се отдели от групата, леко наведе глава на една страна, после погледна на север и попита:

— Чувате ли нещо? — Всички се вслушаха и го чуха.

— Имаме ли хеликоптер в района, Флойд? — попита Хардистан.

— Още не. Два са на път.

— Е, значи си имаме компания.

Хеликоптерът се изви над дърветата и закръжи над тях. Обезопасен с колани, един оператор се бе провесил през отворената врата и снимаше с камера. Зад него, над рамото му, Вейл видя познато женско лице и мигом обърна гръб на камерата.

— Валери Азимур от WWN — каза той.

— Закъсня — каза му Файърстоун. — Току-що стана световноизвестен.

В пет сутринта на същия ден, както винаги, Еди Максуел пристигна в мозъчния център на „Уърлд Уайд Нюз“. Беше едър мъж, с отпуснато и сбръчкано лице, отразяващо грубия и безразборен живот, който бе водил. Закрачи покрай редицата компютри на така наречената платформа, като проверяваше върху какво работят репортерите. След това провери голямата карта, която покриваше едната стена на залата и показваше с различно оцветени светлини местата, където работеха репортерите и видеооператорите и къде се намираха фургоните със сателитните антени. В червено светеха местата, откъдето изскачаха новини. После тръгна към офиса си — един стъклен мехур в ъгъла, който му осигуряваше панорамна гледка на новинарската зала, оживена дори и в този ранен час. Точно срещу него, в противоположния ъгъл, се намираше студиото за главните новини, едно от трите на етажа.

Това беше сърцето на новинарския отдел — тук се приемаха слухове и доклади по телефона, пишеха се нови планове за деня, задаваха се теми за репортажи на журналисти и се вземаше решението за ключовата новина.

Максуел смъкна палтото си и спортното яке, захвърли ги на един стол, наля си кафе, сложи му половин лъжичка захар, взе си кутия гроздов сок от хладилника, дръпна капачката и седна на огромното си бюро.

Зад него на стената шпалти и награди чертаеха една продължителна и внушителна кариера: от вестникарски кореспондент във Виетнам, през телевизионен репортер до директор на новините в голяма телевизионна мрежа. Това, което го нямаше на стената, бяха медицинските от трите години, през които Максуел бе представлявал безработен пияница. Един успешна рехабилитация обаче бе привлякла вниманието на Рей Кантън, изпълнителен вицепрезидент на WWN, който го бе взел като репортер. Само за няколко месеца Максуел бе започнал да се изкачва по стълбата.

Максуел взе лист хартия от кошчето за отпадъци, сгъна го на малък квадрат и постави чашата с кафето си върху него. Извади пакет цигари, отброи десет и ги сложи до бележника си — по една за всеки час работа, освен ако светът не свършеше, което не би било нещо необикновено. Изпи сока, хвърли кутията в кошчето, отпи от кафето и се облегна на стола да прехвърли сутрешните новини, да провери какво става, какво се кани да става или не след дълго ще стане.

Секретарката му Ан Уелс изчака, докато той свърши обичайния си ритуал, преди да потропа върху вратата, която беше винаги отворена, освен когато шефът пристигаше сутринта или когато внезапно се пръкнеше нещо голямо. Той й махна да влиза.