Връхлита страховит легион

— Мисля, че е чистокръвна. Мисля, че твърденията за това са достоверни. Ти би могъл да отсъдиш по-добре, но в нея има нещо, което внушава… Не, което кара сърцето и умът ти да пеят. Да видят Звездите в тяхното пълно великолепие, да те накарат да си представиш какво е било тук, на Родния свят, когато той е бил млад. — Въздъхна дълбоко. — Нашите сънародници в Елвандар наистина живеят в единение със земята под краката им — нещо, което ние по някакъв начин сме изгубили.

— Обитателите на Елвандар приличат много повече на нашите предци, отколкото който и да било от нас — заговори магът учен. — В древните времена сме определили най-добрите от тях за наши предводители, донякъде за да се опълчим на… Древните, но също и за да ги почетем, заради връзката им с магията на този свят. Те са градинарите на свещената горичка, пазителите на Звездите. Дори някои от избягалите по-късно елдари са се прекланяли пред тях. — Той допи виното. — Избрали са да останат тук, защото не са искали да се откажат от отговорността да се грижат за свещените дървета. Радвам се, че все още стъпват по тази земя. — Изправи се и продължи: — Прехванах едно съобщение, че идваш от хълмовете, и реших, че ще имаме време за този кратък разговор, преди да се изправиш пред лорд-регента. Но май се забавихме твърде много. Има ли нещо, което би искал да ми кажеш, преди да видиш нашия лорд и господар?

Гуламендис също стана. Все още се колебаеше дали в лицето на Тандареи има съюзник, или магът учен гледа на него като на полезен инструмент и дори оръжие. Реши да остави на времето да отговори на този въпрос.

— Само едно. Съпругът на кралицата ще дойде тук след три дни, за да говори с лорд-регента.

Лицето на Тандареи се изопна.

— Ще предяви ли някакви претенции към нас?

— Кралицата не настоява да се признаваме за нейни поданици. Тя ще потвърди, че сме свободен народ. Има обаче нещо друго.

— Какво?

— Съпругът й носи бронята на Древните.

На лицето на Тандареи се изписа изненада.

— Това е странно и обезпокоително. Копие или оригинал?

— По-скоро оригинал — отвърна Укротителят на демони наслаждаваше се тайно на смущението на мага учен. Макар да му се доверяваше, това не означаваше, че го харесва.

— Има ли още? — попита Тандареи и присви очи.

— Съпругът й се казва Томас и е Боен вожд на Елвандар. Той е валхеру.

Тандареи беше потресен.

— Нима е възможно? — прошепна. — Ако Древните все още властват тук, щяхме да бъдем посрещнати с огън и меч! Хора, джуджета, таласъми и всички останали щяха да бъдат изтребени.

— Има много неща, които изискват обяснение — рече Гуламендис. — Той е и валхеру, и човек и аз знам само част от историята, но когато се появи тук, ще се убедиш без съмнение, че е Властелин на дракони.

— И идва тук като емисар?

— Да — отвърна Гуламендис. — Бих искал да запазиш тази част от доклада за по-късно, защото не зная как ще реагира, ако бъде посрещнат с магия и огън.

Тандареи си пое дълбоко дъх, после се разсмя.

— По поведението ти съдя, че не би трябвало да се безпокоя, макар че ще са ми необходими още доводи, за да се успокоя напълно. И все пак вероятно си заслужава риска да ме посече някой от личната охрана на регента, само и само да зърна лицето му, когато се появи съпругът на кралицата.

— Не и за мен обаче. Защото ако не му го кажеш, ще му кажа аз. Ако не за друго, защото в ръцете му е животът на брат ми.

— Чудя се какво ли е станало с него?

— Сигурно е тук — отвърна Гуламендис. — И вероятно ме търси.

— Какви са шансовете да те намери?

— Доста добри — отвърна Укротителят на демони. — Ние умеем да се откриваме един друг. Той мисли като мен и ще надуши дирите ми, а реши ли, че е време да се прибере, ще се появи.

— Дано. Е, да тръгваме. Лорд-регентът няма да е особено… доволен от това, което ще му кажеш.

— Факт, който осъзнавам с болка — съгласи се унило Гуламендис.

18. Проучване

Сандрина вдигна ръка.

Никак не й се нравеше подборът на нейната група, направен от магьосника, както изглежда, по съвет на отец-епископа. Но, от друга страна, тези хора се бяха отнесли с нея добре, бяха проявили загриженост към нея и я бяха снабдили с всичко, което й беше необходимо. За прехвърлянето им се погрижи Миранда, жена, която очевидно притежаваше забележителна магична сила, само дето заедно с нея бе Амиранта, последният човек на света, когото би желала да види отново.

Сега двамата се изкачваха нагоре по пътеката към мястото, където бе наблюдавала жертвения ритуал преди две седмици. Две седмици, които й се струваха като векове.