Връхлита страховит легион

— Странно — каза лорд-регентът. — Смятах, че всеки елф би жадувал да властва в Елвандар.

Гуламендис разбираше какво си мисли лорд-регентът. Че ако успее по някакъв начин да се отърве от този съпруг, той ще е естественият претендент за ръката на кралицата, след като, разбира се, изтече траурният период. От доста време Гуламендис осъзнаваше, че продължителната война, неволите и грижите са оказали тежко въздействие върху съзнанието на лорд-регента. А след като се срещна с кралицата на елфите, Томас, Пъг и останалите, вече бе сигурен: лорд-регентът бе неспособен да управлява, може би дори бе изгубил здравия си разсъдък.

Шегите, които си бяха разменяли с брат му, тяхната тайна кореспонденция, всичко това сега изглеждаше съвсем невинно — само предателство щеше да спаси таределите. Гуламендис не бе надарен с благородството и силата на духа, които бе видял в Томас, за когото бе уверен, че е готов да даде живота си, за да защити Елвандар, но в този момент, ако имаше възможност да сложи край на мъките на своите сънародници и да убие лорд-регента, щеше да го стори.

Ала бариерите вече бяха разположени и защитните заклинания срещу появата на Демонския легион щяха да са също толкова ефективни и срещу магичната атака на Гуламендис. Може би някой от човешките магьосници би могъл да превърне тази зала в огнен кладенец, преди пазачите на регента да реагират, но Гуламендис знаеше, че ще се прости с живота си още щом подхване заклинанието за призоваване.

Така че той събра кураж и произнесе тихо следващите думи:

— Милорд, той не е елф.

Лорд-регентът премигна объркано.

— Какво?

— Казах, че съпругът на кралицата не е елф.

На лицето на лорд-регента се изписа гняв и отвращение.

— А какво е тогава?

— Родил се е като човек — отвърна спокойно Гуламендис.

Гневът на лорд-регента продължаваше да расте.

— Да се обвърже с човек!? — прокънтя гласът му. — Щом е така, тази кралица няма право да претендира, че е от благородно потекло.

— Милорд… — Гуламендис си пое дъх, преди да продължи, — казах, че се е родил човек, но сега е много повече. Той носи бронята на един Древен.

Лорд-регентът изглеждаше така, сякаш Гуламендис го е зашлевил.

— Как е посмял!

— Има и още. — Гуламендис бързаше да разкрие цялата истина, докато лорд-регентът още е стъписан и преди да стовари вината върху вестоносеца. — Получил е бронята като дар от най-великия от великите златни дракони в замяна на извършен от него подвиг. — Знаеше, че това не отговаря съвсем на истината, но искаше да възвеличае образа на Томас и да подготви по този начин лорд-регента за шока от срещата с него. — Магията на бронята е преобразила човека и сега той не само носи бронята на Ашен-Шугар, но притежава и неговата… сила. Във всичко, освен в сърце и дух, той е валхеру. — В последния миг реши да премълчи факта, че Томас притежава спомените на Древния.

Лорд-регентът го гледаше невярващо.

От всички възможности, за които се беше подготвял, откакто Лорамендис бе открил този свят, тази бе единствената, за която не бе помислял. Бяха се опасявали, че ралхеру може да са оцелели във Войните на хаоса, но след като братът на Гуламендис не бе споменал за тях, страхът им се бе стопил. А ето че сега се бе върнал неочаквано — въпреки спокойния тон, с който говореше Укротителят на демони.

— Разкажи ми за него — прошепна лорд-регентът и Гуламендис разбра, че поне засега животът му е пощаден. И заговори за Томас, като променяше историята за изгубеното в пещерата момче — пропусна например да спомене за краля на джуджетата — в история за храбър момък, опитващ се да победи зъл демон, и разказът му бе посрещнат доброжелателно от Събора.

След като приключи, лорд-регентът попита:

— Този човек, превърнал се в Древен — той иска ли да управлява?

— Това е най-странното — отвърна предпазливо Гуламендис, — защото изглежда доволен от поста си на защитник на Елвандар и е оставил властта на своята съпруга, кралицата. — Подчерта внимателно сана й, за да припомни за пореден път на лорд-регента, че старите връзки не бива да се забравят. Елфите от Елвандар може да изглеждаха примитивни в очите на таределите, но те бяха техни родственици, а след тежките загуби във войната с демоните таределите се нуждаеха от всички роднини, на които могат да разчитат. Едва след победата над Демонския легион лорд-регентът можеше да помисли за властване над този свят.

Още близо половин час лорд-регентът продължи да разпитва за Томас и кралицата, но накрая все пак освободи Гуламендис. И докато двамата с Тандареи се готвеха да напуснат Събора, рече:

— Справи се добре, приятелю.

Гуламендис премълча, но си помисли: „Приятел значи? Само докато ти е изгодно“.

След два дни членовете на регентския Събор стояха на централния площад на кръстения вече с името Е’бар град и очакваха пристигането на съпруга на кралицата. Гуламендис също бе поканен да присъства, но го пратиха встрани от редицата на високопоставените лица. Застаналият недалеч от него Тандареи му кимна — едва забележимо признание за ролята му в предстоящото изграждане на връзки между лорд-регента и кралицата.