Връхлита страховит легион

— Очевидно е, че членовете на култа не са били доволни от резултата. — Помисли малко и продължи: — Мога само да предполагам, но жертвеният ритуал е имал за цел да призове нещо друго, докато вместо това, според описанието на Сандрина, са се появили няколко дребни демона. Мисля, че познавам този вид: изключително злобни прилепоидни създания с остри нокти и зъби… — Сандрина кимна. — Който и да е бил злощастният магьосник, опитвал е заклинание, далеч надхвърлящо способностите му, и е платил за това най-жестоката цена. Бил е на лов в непознати води и е използвал примамка, която го е превърнала в стръв. — Обърна се към Сандрина. — Демоните еднакви ли бяха?

Тя кимна.

— И изчезнаха, след като убиха жертвата?

Тя кимна повторно.

Той въздъхна.

— Глупаци. По някакъв начин членовете на култа са се натъкнали на ритуал за повикване и вероятно са решили да го използват, за да призоват нещо друго. Когато хората не познават демоничната магия… — Той погледна Пъг. — Това е все едно да повикаш дъжд и да решиш да заместиш думата със сняг.

— Не разбирам много от магии за време — призна Пъг. — Темар е нашият специалист по тях. Но схващам сравнението. Цялата структура на заклинанието трябва да е изградена по друг начин.

Амиранта кимна.

— Да. Така е и при повикването. Ако можех винаги да използвам една и съща формула и само да сменям името на демона, животът ми щеше да е много по-лесен.

— Или по-кратък — подхвърли сухо Сандрина. Пъг и отец-епископът я погледнаха и тя продължи: — Виждала съм го как работи. Излага на риск не само себе си, но и околните. — Намръщи се, погледна чародея и добави: — Амиранта, ти си едно арогантно копеле.

Амиранта килна глава, сякаш обмисляше думите й.

— Но знам за демоните повече от всеки друг на този свят. — Извърна поглед към Пъг. — Някой се опитва да научи за съвсем кратко това, което отнема години. Подозирам, че го прави, защото е притиснат от времето.

Пъг помълча известно време, после каза:

— Джоми, разкажи на Амиранта и останалите за онази твоя среща, когато се опитвахме да открием Слънчевите елфи на Куор.

— Преди десет години, когато бях още млад и се обучавах, ми бяха определили за настойник едного на име Каспар от Оласко — почна Джоми.

Амиранта се разсмя.

— Той е тук. — Обърна се към Пъг. — Да не е пак за риба?

Пъг кимна и каза:

— Дори демоните не могат да го спрат.

Джоми ги изгледа неразбиращо, но продължи:

— Във всеки случай генералът ни обучаваше — мен и още неколцина младежи — по време на една мисия за… — тъй като не знаеше дали новодошлите са в течение на съществуването на тайна организация, прикрита зад училището по магия, каза: — за Пъг. Трябваше да стоим на едно място под дъжда и да чакаме пирати.

— Пирати? — попита Амиранта.

— Така ни бяха докладвали. — Изгледа Пъг с присвити очи.

— Понякога до нас достигат само слухове. Както и да е, появи се един кораб, който доближи западния бряг на полуострова, където са Върховете на Куор, и от него към брега се приближиха три лодки. Приличаха на пирати и всичките носеха черни кърпи и шапки.

— Черните кепета? — обади се Сандрина.

— Възможно е — рече отец-епископ Крийган. — Ако е така, значи съществуват от доста време.

— Дори нивото на магия, на което е била свидетелка Сандрина, не се постига лесно — каза Амиранта. — Ако един магьосник реши да се изучи как се призовават демони, ще са му нужни над десет години тайни занимания.

— С тях имаше магьосник — продължи Джоми — и той повика едно… едно нещо.

— Опиши го — подкани го заинтригуван Амиранта.

— Голямо и злокобно, с приблизително човешка форма, но по-едро, може би седем-осем стъпки високо. Беше обгърнато в дим, сякаш е наметало, или мантия на раменете. Говореше на език, който магьосникът разбираше, но гласът му бе някак призрачен, далечен. Имаше форма, която… трудно е да се опише. С нагъната кожа, като на развято от вятъра знаме. Разбираш ли за какво говоря?

— Да — потвърди Амиранта.

— Очите му бяха като пламтящи кехлибари, яркочервени, а после кожата му се втвърди като димяща скала. Не мога да ви кажа нищо повече, защото генерал Каспар нареди атака и тогава настъпи ад. Зная обаче, че докато се биеше, това нещо продължаваше да расте и когато нещо го удряше, изгаряше. След около минута то се покри с огън, жълтеникави пламъци от главата до петите. Щитът на един от нападателите пламна и изгоря, дрехите на човека се превърнаха във факла. Над всичко това се виеше дим като от гигантска клада. Вече си мислех, че с нас е свършено, когато се появиха елфите и го прогониха.

— Как го направиха? — попита заинтригувано Амиранта.

— Наистина не зная — отвърна Джоми. — Дори не помислих да ги питам. В един миг се биехме за живота си, в следващия се появи ярък сноп светлина, чудовището замръзна и огньовете угаснаха. Споменах ли, че валеше дъжд? Както и да е, веднага щом застина и огънят угасна, дъждът започна да вдига пара от кожата му и после изведнъж то се разпадна.

— Не е бил истински демон — заяви уверено Амиранта. — По-скоро някое стихийно създание.

— Каква е разликата? — попита Пъг.