Читаем Върховната тайна полностью

Върховната тайна

Сестрата се повдигна на пръсти и той огледа още по-добре гърдите й през отворената престилка. Знаеше, че мисълта за някоя красива жена стимулира отделянето на ендорфини и в някои случаи отлично изпълнява ролята на аналгетик. На престилката й бе избродирано на кирилица едно име, което би следвало да се чете „Олга“.

Ще видиш мозъка ми. Олга. Наистина, най-интимната част от мен, която досега не съм показвал на никоя жена. Това е мъжки стриптийз и мога да те уверя, че никой Чипъндейл20 не би се осмелил да стигне толкова далеч…

— Седем-шест-пет-четири-три-две-едно-нула — изреди той скоростно.

Парещото усещане бе заменено от усещане за свежест.

Готово, край на работата с триона.

Червените памуци падаха като пурпурен сняг. И отново онова дърпане по черепа. Сигурно поставяха зъбчатите екартьори.

Красива си, Олга. Какво ще правиш довечера, след операцията? Нямаш нищо против онзи с обръснатия череп и с малката бяла превръзка, нали?

Искаше му се да се шегува, за да потисне желанието си да крещи. Сякаш неволно доктор Черненко постави парче от отрязания череп в едно легенче от неръждаема стомана току пред очите му. Това трая само секунда, докато сестрата осъзнае грешката и „го“ премести другаде. Но той бе видял и видяното го порази — парчето представляваше вдлъбнат четириъгълник, пет сантиметра дълъг и три широк, бежов отгоре и бял отдолу, напомнящ каре от бонфиле, набраздено отвътре с червени жилки.

Сестрата се усмихна под маската, което се изрази в присвиване на очите. Сетне се върна, за да наблюдава, неспособна да отклони поглед от това, което се разиграваше на операционната маса.

Черепната му кутия бе отворена и някакви непознати хора, скрити зад хирургически маски, стояха наведени над нея. Какво ли виждаха?

108.

Мозък с каперси, с лук и подправен със специален ароматизиран оцет. Келнерът носи поръчката на сребърен поднос. Изидор не откъсва очи от парчето лъскава розова плът и отвратен, отмества чинията.

— Това е овчи мозък. Сметнах за уместно да го поръчам — казва Жером Бержерак. — За да се върнем на темата, нали така?

— Аз си падам малко вегетарианец — оправдава се Изидор.

— На мен пък ми навява прекалено много спомени — обажда се Умберто, който също се отказва от ястието.

Единствено Люкрес си похапва с удоволствие.

— Съжалявам, но всички тези емоции ми отвориха апетита. Умирам от глад.

Отрязва солидно парче и дъвче с охота. Жером Бержерак налива в кристалните чаши затоплено до стайна температура вино „Мутон-Ротшилд“, реколта 1989 г.

— Хайде, Умберто, разкажете ни всичко.

Умберто върти чашата и преценява с поглед на експерт цвета на виното.

— Познавач сте, нали? — осведомява се Жером Бержерак, поглаждайки десния си мустак.

— Не, бях пияница.

Люкрес ги връща на темата.

— Е, хайде, какво се случи?

Умберто се решава да заговори.

— Както вече знаете, след инцидента с майка ми напуснах болницата. После пропаднах, станах бездомник и впоследствие бях нает от Финшер да карам морското такси. Една вечер, докато го чаках да приключи работа, за да го върна в Кан, той се забави ужасно дълго. Казах си, че е потънал в експериментите си и не е забелязал кое време е станало. Затова реших да отида да го потърся.

Умберто си придава загадъчен вид.

— Нямаше го в кабинета му. Нямаше го и в лабораторията. Аз обаче се задържах там, защото забелязах, че бяха направени разни промени. Имаше клетки с мишки с надписани на тях имена: Юнг, Павлов, Адлер, Бернхайм, Шарко, Куе, Бабински, и т.н. От главичките на всички опитни животинчета стърчеше по една малка антена. Доближих ръката си до тях и по поведението им разбрах, че не са нормални. Бяха ужасно нервни. Държаха се като наркомани. Страхотно жизнени и същевременно прекалено параноични. Като че ли възприемаха нещата по-ясно и много по-бързо от обикновените мишки. За да се убедя, взех една от тях и я пъхнах в един лабиринт, който автоматично променя всеки път посоката на движение. Обикновено те се справят успешно с теста за няколко минути, но този път на мишката й бяха нужни едва десетина секунди, за да се добере до центъра, където започна трескаво да натиска едно лостче. Естествено, бях ужасно заинтригуван. Точно тогава се появи Финшер. Знаех, че преди известно време е ходил на семинар в Русия. Изглеждаше „странно“.