Вроден порок

Съветникът по националната сигурност бе заглушен от продължително бибипкане от паркинга отвън. Бяха Пък и Трилиън в камарото, което бе украсено от носа до задницата с тоалетна хартия в различни модерни краски и психеделични десени, бирени кутийки и криво изписана табелка „Току-що оженени“. Оказа се, че след цяла нощ купонясване двамата отишли в окръжния съд, получили разрешение, после се отправили към Малкия пиренов параклис, където бързо ги бракували, а кум им бил Ейнар, който тогава взел решението да избяга с един друг бъдещ младоженец, чиято булка я било хванало шубе точно както — установил той с облекчение — и него самия. За музиката след края на службата Пък и Ейнар навили някакъв електрически органист да свири, докато те изпълняват дует класиката на Етел Мърман от „Наричай ме мадам“ — You’re Not Sick, You’re Just in Love, като, разбира се, леко се сдърпали кой да пее частите на самата Етел.

Пък и Док обмениха няколко приказки за минутка.

— Поздравления, пич, страхотна мацка е.

Бракът дори в този град имаше странен ефект върху човека.

— Тя може да ме спаси — каза го, докато кимаше с широко отворени очи като някой беглец на автогара.

— Кой те преследва, Пък?

— Никой — очите му почти умоляваха, макар и не задължително, Док.

— Виж, аз имам сложни отношения със спасението може би защото чувствам, че съм могъл да спася Мики от това, което се случи, каквото и да е то. А може би и Глен дори.

Свастиката на главата на Пък започна да пулсира.

— То и за мен не може да се каже, че не съм сгазил лука — каза той. — Глен беше отрепка, но с него бяхме кръвни братя, и то не просто на думи. Но ако бях останал на онази смяна, щеше да се случи на мен. — С което не казваше точно, че е щял да се жертва за Глен. Док прочете в очите му нещо, което го смути. — А ти, ти нямаше да можеш да спасиш никого.

— Толкова е било предрешено, викаш.

— Не искаш да си имаш работа с тези хора, господин Спортело. — Свастиката пулсираше яростно в момента. — Не са като мафията. Не са дори псевдомафията, която хората бъркат с мафията.

Док се разрови за джойнт.

— Нещо се изгубих.

Пък грабна кутията „Куул“ от джоба на ризата на Док, запали една, задържа кутията.

— Мормонските копеленца във ФБР нонстоп тръбят, че всичко тук го държат жабарите. Край, това е, финито, други, освен жабарите няма, махаш ги и всичко цъфва и връзва, както пее Етел. Забрави ги тия расистки глупости, човече, те са само параван. Хауърд Хюз какъв е? Ариец до мозъка на костите си, нали? Но за кого работи той? Ами мафията зад мафията?

Сега, ако Пък беше средностатистически тревоман от крайбрежен калифорнийски град, Док щеше да отдаде това на обикновена параноя, да му пожелае да си изкара хубаво на медения месец и да се върне на работа. Но Пък продължаваше да отрича, че знае каквото и да е по който и да е въпрос, а онова нещо, което го преследваше — и вече дишаше във врата му, — беше прекалено ужасяващо, за да може и мълчанието да му помогне.

— Добре, да пробваме с нещо лесно — смили се Док. — Мики споменавал ли е някога, че иска да построи град някъде в пустинята?

— В последно време за друго не говореше. Арепентимиенто. „Съжалявам за това“ на испански. Неговата идея беше всеки да може да отиде да живее там за без пари. Няма значение кой си, просто отиваш там и ако има свободно жилище, твое е — за една вечер, завинаги и т.н., и т.н., и прочее, както пее кралят на Сиам85. Ако имаш пътна карта, ще ти покажа.

Трилиум дойде при тях и плъзна ръце под един от татуираните бицепси на Пък, този с черепа и забитата в очната му кухина кама.

— Трябва да тръгваме, любов моя.

— Вземете колата — каза Док, — платена е за седмица напред, ползвайте и останалите дни от резервацията на стаята, сватбен подарък от мен. Може ли само да ми върнеш цигарите?

Трилиум изпрати Док до мястото, където Тито го чакаше с лимузината.

— Той наистина е любовта на живота ми, Док. Има нужда от мен.

— А ти имаш телефона ми в офиса и вкъщи, нали?

— Ще ти се обадим, обещавам.

— Всичко хубаво, госпожо Бийвъртън.

Вечерта настъпи изненадващо за всички. Тито закара Адолфо и Инес до летището и докато се връщаше обратно към магистралата, двамата с Док мернаха някаква кола да влиза в летището, беше в сивото на военна автобаза, в движението й имаше нещо непоколебимо и непримиримо и на тях веднага им стана ясно за кого е пратена. Тито се качи на магистралата и се отправи към пустинята.

— Приятен град, ама да се изпаряваме.

Сякаш бяха астронавти в космически кораб, нещо ги притисна силно към облегалките, когато Тито включи някаква строго секретна функция и неоновите светлини от другата страна на прозорците се превърнаха в дълги спектрални петна, оцветиха се в синьо отпред, а в далечината отзад, рамкирана от огледалото на Тито, всяка точица стана червена, смали се, сля се с останалите. Тито беше пуснал касетки на Роза Ешкенази на стереото в колата.