Вроден порок

Пълна луна в риби,
опасни сънища идват,
ако си навън,
или в леглото,
изстуди бирата,
провери как ти стои шапката,
пълна луна в риби,
и е събота вечер…
Ето го бившия мой верен другар,
обул е франкенщайнските си обувки,
ето я приятелката ми Ела,
мъчат я върколашки милувки,
чуеш ли я „до“ да пее,
ще иска кръв да се лее.
(Пази се!)
Пълна луна в риби,
Събота вечер е пак.
Вампирската банда на
наш’то градче
оголила е зъби
и ума ти ще погуби… и
какво от това,
като се завърти твоята глава,
Страшно няма, не си наистина
луд…
Но това е само трип на местни момчета,
не трае дълго играта,
хубавите минути летят,
ето я, иде зората…
Остави всички кризи и криви,
усили неоновата светлина…
пълна луна в риби,
по дяволите,
все пак е събота вечерта.

Тя нямаше как да го види от там, където бе застанала, но Док въпреки това размаха ръце, заръкопляска, подсвирна няколко пъти и продължи да търси изход из дълбоките зони на неосветеното казино. Тъкмо когато започваше да си мисли, че Фабиан Фацо се е опитал да го насочи в посока към нещо друго, сви зад един ъгъл с леко превишена скорост и се натъкна на големи неприятности в кафяви обувки.

— Мамка му.

Да, ето ги отново специалните агенти Бордърлайн и Флатуийд; заедно с цял взвод други костюмари те ескортираха фигура, която Док разпозна твърде късно… вероятно защото не му се искаше да повярва на видяното. А и защото се предполагаше, че никой няма да стане свидетел на това. Мимолетната и мъглява гледка беше на Мики в бял костюм и с горе-долу същото изражение като от портрета му в дома му на хълмовете на Ел Ей — все едно играеше игричката „кой ще изглежда най-призрачно“. Движеше се от дясно на ляво, носеше се величествен, упоен, сякаш преминаваше от един свят в друг или най-малкото го отвеждаха към бронирана кола, чиято вътрешност е невидима през прозорците. Трудно беше да се каже дали го бяха арестували, или го водеха на това, което брокерите на недвижими имоти наричаха „оглед“.

Док веднага бе отстъпил назад към сенките, но не достатъчно бързо. Агент Флатуийд го бе видял и сега се спря.

— Имам още нещо да свърша, момчета, вие вървете, аз няма да се бавя.

Останалите от командата продължиха надолу по коридора, а агентът отиде при Док.

— Едно: в оня мексикански бар на „Западен Бонвил“, то може и да е съвпадение — заговори той любезно, като се преструваше, че изброява на пръстите си. — Всякакви хора идват в Лас Вегас все пак. Две: появяваш се тук, точно в това казино, няма как да не ми направи впечатление. И три, да те видя в частта на „Кисмет Лаундж“, за която дори повече редовни посетители не знаят… трябва да признаеш, че това е леко вън от кривата на вероятността и си заслужава сериозен поглед отблизо.

— Колко отблизо? Щото вече си наврял нос в лицето ми.

— Аз пък бих казал, че ти си дошъл твърде близо. — Той посочи с главата си Мики, вече почти изгубил се зад гърба му. — Позна кое е лицето, а?

— Елвис, нали?

— Само усложняваш ситуацията, господин Спортело. Любопитството ти към случая с Мики Улфман е съвсем не намясто.

— Мики ли? Човече, аз вече не работя по този случай, всъщност изобщо не го водех за работа, защото никой не ми плащаше.

— И въпреки това го преследваш чак до Лас Вегас.

— Тук съм по тотално друг въпрос. И просто минавах през „Кисмет“, това е.

Агентът го изгледа продължително.

— Тогава сигурно не би имал нищо против да ти споделя нещо. Проблемът е във вас, хипарите. Вие докарвате всички до лудост. Винаги сме смятали, че съвестта на Майкъл няма да е проблем. След като толкова много години се държеше все едно няма такава. Изведнъж той решава да промени живота си и да раздаде милиони на букет от дегенерати — негри, дългокоси, бездомници. Знаеш ли какво каза? Имаме го на запис. „Чувствам се така, сякаш съм се събудил от сън за престъпление, за което никога няма да мога да изкупя вината си, за дело, което няма как да се върна и да избера да не извърша. Не мога да повярвам, че цял живот съм карал хората да си плащат за подслон, който е трябвало да бъде безплатен. Толкова е очевидно.“

— И си запомнил всичко това наизуст?

— Още едно от предимствата на живота без марихуана. Може и ти да го пробваш.

— Ъъ… какво да пробвам, че забравих?

Дойде и агент Бордърлайн, на широкото му зачервено лице се появи любознателно изражение.

— Ах, Спортело, за пореден път се срещаме, за пореден път е удоволствие.