Вроден порок

— Слушай я, обожавам я тая мацка, била е Беси Смит на своето време, чиста душа — той изпя няколко такта. — Тиатимо мераки, кой не го е изпитвал, човече? Желание, така безнадеждно, така безсрамно, че който к’вото и да каже, няма значение.

На Док това му звучеше по-скоро като приказките на пристрастен, но след като свикна с гамите и вокалната орнаментика, се улови, че си мисли за Трилиум и каква би била нейната реакция на тези Титови рембетики и особения вид копнеж, за който се пееше в тях.

Караха цяла нощ и на развиделяване стигнаха до отбивката, която Пък бе показал на Док на картата, оттам тръгнаха по щатския път, после по окръжния, асфалтът свърши и поеха по някакъв черен път покрай разнебитени и клатещи се огради, през пресъхнали вади и през дрънчащи тексаски порти, край юки и малки тумбести кактуси, пустини цветя, оголени скали в далечината, тъмни движещи се петна в алкалното сияние, които може би бяха товарни магарета, койоти или черноопашати елени, а може и да бяха пришълци от отдавнашни приземявания — Док навсякъде усещаше доказателства за древни визити.

Колата изкачи един хребет и от другата страна, в долина, чиято река бе пресъхнала преди векове, се простираше мечтата на Мики Улфман, неговото покаяние, задето някога е искал пари от хората в замяна на подслон — Арепентимиенто. Док и Тито запалиха и развъртяха джойнт за разсънване. Отвъд комплекса се простираше пустинна земя, която бе само бегло застроена — тук шепа разпръснати постройки от бетон, там комин-два сред криволиците на гъсталака. По-късно Док и Тито нямаше да успеят да стигнат до консенсус по отношение на това, което бяха видели. Имаше няколко от така наречените от Ригс Уорблинг зуполи, свързани с пасажи. Не бяха идеални полукълба, бяха леко заострени отгоре. Док преброи шест, Тито седем, може би осем. Теренът между комплекса и тях беше осеян с гигантски, почти сферични, розови камъни, които вероятно бяха изкуствени.

— Можем ли да слезем долу и да огледаме? — зачуди се Док.

— Какво, с това ли? Я ще потрошим някоя ос, я ще изгубим някой долен картер на двигателя. Тук само АТВ те оправя. Или пък ако мислиш, че ще успеем да го извървим пеша… Шапка имаш ли?

— Трябва ми шапка, за да вървя ли?

— Лъчи, бе човече, опасни лъчи.

Тито изрови от багажника две огромни сомбрера, които бе купил за спомен от „Глитър Гълч“, двамата с Док ги сложиха на главите се и се оправиха през пустинния бриз към Арепентимиенто.

Отне им повече, отколкото очакваха. Зуполите пред тях — точно като фона в старите научнофантастични филми — си оставаха все в далечината. Беше като да вървиш опипом през опасна местност нощем, макар че Док ясно усещаше слънцето отгоре им, тази звезда на чужда планета, по-малка и по-концентрирана, отколкото би трябвало да е, която не спираше да ги атакува с твърдата си радиация. Иззад видимия свят изпълзяха гущери и замръзнаха, вечни и бездиханни като камъни, вперили очи в Док и Тито.

Скоро мястото започна да придобива вид на изоставен строеж. Избеляваща на слънцето изхвърлена дървесина, макари с ръждясали кабели, отрязани парчета от пластмасови тръби, плетеници от изолирани кабели, разнебитен въздушен компресор. На места пластмасовото покритие се бе пукнало, разкривайки скелета отдолу, подпорите и конекторите, на места имаше вид на покрита с ажурна бродерия футболна топка, на други — на конфигурациите на бодлите на кактус или пък на раковините, които хората носят от Хаваите.

— Никъде не виждам катинари — каза Док.

— Това не означава, че можем просто да си влезем.

Док намери врата, отвори я без усилия и тя го отведе в просторно, сенчесто хранилище.

— Добре, нито крачка повече.

— Опа — каза Док.

— Може и да продължиш, но ще е към следващия свят. Може и да ме питаш дали ми пука.

Беше Ригс Уорблинг с брада на две-три седмици и магнум четиресет и четвърти калибър в ръка, модел „Ругер Блекхоук“, готов за стрелба и насочен към центъра на челото на Док, а цевта му стоеше неподвижно и изобщо не трептеше, нещо, което не можеше да се каже за гласа на Док.

Той почтително свали сомбрерото си.

— Добра среща, Ригс! Бях в района и си казах, що пък да не ида, като ме е поканил! Помниш ли ме? Лари Спортело? Док? А това тук е приятелят ми Тито!

— Мики ли те праща?

— Ъъ, не, всъщност аз се опитвам да разбера какво се е случило с Мики.

— Исусе. Какво ли не се случи с него. — Ригс отпусна петлето, макар че продължаваше да изглежда разстроен. — Влизайте.

Вътре имаше гигантски хладилник, пълен с бира и разни работи за ядене, няколко ротативки, билярдна маса и фотьойли, и всъщност, осъзна Док, повече свободно пространство, отколкото предполагаше външният вид на сградата. Ригс забеляза как се оглежда и изрече на глас мислите му:

— Жестоко, а? Заигравка с идеите на Бъки Фулър86 един вид — вместо по-малко долари на кубичен метър затворено пространство, имаме повече кубични метри на долар.