Тито и Док караха, докато не видяха мотел с табелка, на която пишеше „ДОБРЕ ДОШЛИ, ТЕЛЕМАНИАЦИ!“ „НАЙ-ДОБРАТА КАБЕЛНА В ГРАДА!“. Решиха да отседнат там. Предимствата на часовата зона, твърде сложни, за да бъдат разбрани от който и да било от двамата, бяха увеличили програмното богатство тук — от канали както на големите компании, така и независими — до впечатляващи измерения и творческите мениджъри на доставчиците на кабелна телевизия се бяха втурнали на мига да експлоатират тази странна грешка във времепространството… Всички идваха тук, за да гледат нещо. Почитатели на сапунките, фенове на старите филми, любители на носталгията караха до тук в продължение на стотици, дори хиляди километри, за да се къпят в тези катодни лъчи, така както познавачите на водата от младостта на бабите ни са ходели до определени минерални бани. Часове наред тези хора се плацикали и зяпали, докато слънцето се търкаляло по маранливото небе, а плискането на водата отеквало из закритите басейни и количките на камериерките скърцали напред-назад из коридорите.
Дистанционните бяха закрепени отстрани на леглата и преглеждането на всички възможни канали отнемаше повече време, отколкото продължаваха предаванията, които човек искаше да гледа, но някак горе-долу в момента, в който Док започна да усеща спазми в мускулите на палеца си, попадна на филмов маратон с Джон Гарфилд, който бе започнал, установи той, преди седмици. Тъкмо започваше още един негов филм, чиято кинематография беше дело на Джон Уонг Хоу — честно казано, „Той бяга до края“ (1951) не беше сред любимите на Док, беше последният филм на Гарфилд, преди контрасубверсивните сили най-накрая да му видят сметката, и целият намирисваше на черен списък — сценарист беше Далтън Тръмбо, но в надписите фигурираше друго име. Джон Гарфилд играеше престъпник беглец, който отвлича Шели Уинтърс от някакъв обществен басейн и след това скапва живота на семейството й, като ги принуждава с насочен към тях пистолет да ядат от гадна на вид пуйка от реквизита („Таа пуйка са ш’я ядете!“) и в края на нещастния си и пропилян живот завършва мъртъв в канавката, сцена, която, разбира се, е прекрасно осветена. Док таеше някакви надежди към средата на филма вече да се е унесъл, но последната сцена го завари с отворени и пленени от екрана очи и пот, замръзнала от климатика. Сякаш бе видял реалната смърт на Джон Гарфилд, който се бе простил с живота си на улицата, заобиколен от доволните лица на всички представители на порядъчната средна класа.
Тито си хъркаше спокойно на съседното легло. А навън, навсякъде около тях, до най-крайните предели на мотела, телеманиаци гуляеха из видеовселената — тропическият остров, салонът „Лонг бранч“, космическият кораб „Ентърпрайз“, хавайските криминални фантазии, сладки дечица в измислени стаи с невидима публика, инструктирана да се смее на всичко, което направят, ключови моменти от бейзболни мачове, репортажи от Виетнам, военни хеликоптери и престрелки, а също така и среднощни шеги, бърборещи звезди, една робиня в бутилка, прасето Арнолд… и Док, непил и непушил, уловен от нискочестотна депресия, от която не виждаше изход и която го караше да си мисли за това как десетилетието на Психеделичните шейсет, тази кратка скоба от светлина, може наистина да се затвори и всичко да се окаже изгубено и напът обратно към мрака… и как една определена ръка може да се протегне ужасяващо от същия мрак и да си присвои тези години с лекотата, с която човек посяга към джойнта, подаден му от друг тревоман, за да го загаси завинаги.
Док не успя да заспи почти до края на нощта и се разсъни чак когато минаваха през прохода Кейджън, чувстваше се така, сякаш бе сънувал изкачването на хребета, който далеч не беше само географски, излизането от добре разработената и проучена територия и спускането към нов терен, спускане по абсолютно категоричен склон, чието обратно изкачване му изглеждаше като начинание, което едва ли би предприел отново.
Петнайсет