Вроден порок

При нормални обстоятелства Док би отвърнал на това с „Ама, то не е ли едно и също?“. Но някакъв нюанс в поведението на Ригс, най-вероятно ненормалният му поглед или това, че продължаваше да стиска силно блестящия черен пищов, или пък неспособността му да удържи гласа си в ниския регистър, помогна на Док да разбере, че мълчанието е сред по-мъдрите възможни ходове.

Изведнъж главата на Ригс се наклони под нов ъгъл — май се взираше през стената на зупола в някаква точка на далечното небе. Секунди по-късно се чу незаглушеният звук на двигателите на военни самолети, които идваха от същата посока. Ригс вдигна дулото на оръжието си с няколко сантиметра и за момент изглеждаше така, сякаш се канеше да започне да стреля. Ревът над главите им достигна почти непоносими нива, след това заглъхна.

— Пращат ги на всеки половин час от „Нелис“ — каза Ригс. — В началото си мислех, че това е рутинният им маршрут, но се оказа, че прелитат нарочно и с разрешение. Цял ден, цяла нощ. Някой ден ще навият Мики да одобри и ракетен удар, и Арепентимиенто ще остане в историята — само дето и това няма да се случи, защото ще унищожат всички следи.

— Защо му е на Мики да пуска бомби върху това място? Нали е мечтата му.

— Беше. Видя го как изглежда сега. Той си изтегли парите, разкара строителите, всички си тръгнаха, без мен.

— Кога се случи това?

— Горе-долу когато изчезна. Изведнъж филантропът, влюбен в елесдито, се изпари. Направиха му нещо.

— Кои?

— Кой ги знае кои. И сега се е върнал при Слоун, да, щастливите гълъбчета са отново заедно, наели са си апартамент за младоженци в „Сизър Палас“ с огромно водно легло с формата на сърце, когато са сред хора, ръката му е нонстоп на задника й, все едно казва: „Това тук е мое, пичове, дори не си помисляйте“, а пък Слоун го играе на купено и продадено, изобщо не поглежда към други мъже, особено към онези, с които се е, как беше думата, виждала?

— Мислех, че това не е проблем за Мики — почти изрече на глас Док, макар че беше сигурен, че не го е направил.

— Сега той е прероден семеен мъж, каквото и да са направили с мозъка му, то е включвало и препрограмиране на пишката му и сега, естествено, тя изобщо не ме отразява. Седя си тук с пушката в скута като духа на някакъв побъркан златотърсач в стара сребърна мина и чакам праведният съпруг да стъпи накриво. Мъртъв съм, но не го знам. Чу ли, че е сключил сделка с Департамента по правосъдието?

— Само слухове, мисля.

— Слушай какво направи той. Кажи ми, това пример ли е за младите? Значи, Мики купува едно късче земя на „Лас Вегас Стрип“, прекалено малко дори за паркинг, но за сметка на това в близост до голямо казино, и обявява плановете си за „миниказино“ — нещо като онези магазинчета по бензиностанциите, сещаш се, нали? Влизаш, наиграваш се набързо, излизаш — само с една ротативка, една рулетка, една маса за блекджек. Италианските бизнесмени от съседната врата се сещат за целия не особено заможен трафик, който това ще докара под носа на префърцунената им клиентела, и направо пощуряват, почват да заплашват, крещят, докарват майките си с първа класа само за да стоят и гледат яростно и безмълвно Мики. Понякога и не съвсем безмълвно. Най-накрая казиното се предава, Мики получава цената, която е поискал, някаква ненормална сума в пъти над платената от него, която сега ще отиде за финансиране и реновиране на разширението на бар и казино „Кисмет“, където той вече е един от активните партньори.

— Значи се в превърнал в поредния вегаски тежкар, пази си задника Хауърд Хюз и т.н., ами, мерси, че ми каза, Ригс.

Над тях прелетя още един авиоотряд.

Когато отново можеха да се чуват, Тито се обади за първи път:

— Искаш ли да те закараме донякъде?

— Интересното при зуполите — започна Ригс с отчаяна усмивка — е, че могат да функционират като портали към други измерения. Самолетите F-105, койотите, скорпионите и змиите, пустинната жега, нито едно от тези неща не ме притеснява. Мога да си тръгна, когато пожелая. — Той посочи главата си. — Трябва само да престъпя прага на ей онази врата там и ще съм в бе-зопасност.

— Може ли да погледна? — попита Док.

— Най-добре да не го правиш. Не е за всеки и ако не е за теб, може да е доста опасно.

Оставиха го да гледа „Сделка или не“ на малък портативен черно-бял телевизор, чиято картина при всяко прелитане на изтребителите се разпадаше на ярки фрагменти, които изглеждаха несглобяеми, но в тихите промеждутъци между самолетите образът се завръщаше сякаш благодарение на милост, позната единствено на зуполите.