Вроден порок

Док едва затвори телефона и той звънна отново, беше Бигфут, който започна направо:

— Така! Неуловимата госпожица Хепуърт се е върнала обратно в малката ви общност на съсипани от наркотиците нещастници.

— Леле, наистина ли? Това си е новина.

— О, да, вярно, че пак беше отскочил до някоя друга планета. Обаждания, посещения, никакъв резултат. А знаеш колко лесно ни се вдига тревожността.

— Бях на кратка почивка. Ще ми се да имах твоята професионална етика.

— Лъжеш. Някакво развитие по случая „Кой Харлинджън“?

— Следа след крива следа, друго няма.

— Някои от тях да включват младия… как му беше името, Бийвъртън, ако не се лъжа?

Майната ти, Бигфут.

— Търсенето на Пък ме отведе до Западен Холивуд, но никой не го е виждал, откакто Мики отплава.

— Колкото до д-р Блатнойд и злощастния му спортен инцидент, споменахме интересната ти теория за прободните рани на хората на д-р Ногучи, поразпитахме ги за тестването за дентални сплави от мед и злато и един от тях се усмихна странно и каза: „Имате ли нещо против да се обадим в лабораторията за това?“. „Разбира се, че не“, отвърнах му аз. „Чудесно. О, Дуейн!“, след което при нас дотича един зъл лабрадор със, как да се изразя, толкова контрапродуктивно поведение, че обезкуражи всички ни.

— Леле, а уж ги водят идеални кучета за деца…

— Имаме едно такова вкъщи всъщност.

— Просто исках да помогна на колега… да ти спестя някои неприятности, нищо…

— Я пак?

— Ами, когато дойде време за изслушването ти пред съда.

— Боже… Спортело, да не би да намекваш…

Док си позволяваше по една зла усмивка на седмица и сега беше моментът за тазседмичната.

— Казвам само, че щом се е случило на Томас Ногучи, най-гениалния медик на САЩ, то тогава кой сред служителите на реда е защитен? Един изнервен областен инспектор е достатъчен.

Абсолютна тишина.

— Бигфут?

— Допреди малко се наслаждавах на спокойна семейна вечеря с госпожа Бьорнсен, децата, кучето и Лорънс Уелк на телевизора… виж сега какво направи.

Док чу как някой вдига другата слушалка. Женски глас със стръмен преден фронт и много кратко време на спад каза:

— Всичко наред ли е, Киткат?

— Какво е това? — попита Док.

— Това е госпожа Частити Бьорнсен, а ако онова от другата страна е поредният социопатски „специален служител“ на моя съпруг, ще съм му благодарна, ако престане да го тормози в почивния му ден, тъй като си има достатъчно работа през останалото време от седмицата, когато поддържа улиците чисти от наркомани и отрепки като вас.

— Спокойно, спокойно, малко мое бойсенче. Спортело просто се опитва да бъде забавен.

— Док Спортело? Онзи Док Спортело? Така! Най-накрая! На телефона е самият господин Морална низост! Имате ли представа в какъв размер са сметките за терапевт в бюджета ни, за които сте пряко отговорен?

— Мило, стига, Управлението плаща повечето от тях…

— След удръжките обаче, а те са космически… и освен това, Крисчън, наистина се опитвам, но не успявам да разбера безгръбначните ти реакции на неспирните провокации от страна на този нещастен и чудовищен хипар…

Док установи, че цигарите му са свършили. Остави слушалката на кухненската маса и отиде да търси кутия „Куул“, която след дълго ровене откри в хладилника до остатъците от отдавна забравена пица, чиято плънка, колкото и шарена да беше, му се стори съставена от предимно непознати продукти. Въпреки това обаче изпитваше лек глад и реши да си направи сандвич с фъстъчено масло и майонеза, намери си и изстудено кенче „Бърджи“ и тръгна към другата стая, за да види какво дават по телевизията, когато дочу странни звуци откъм телефона, чиято слушалка май не беше на мястото си…

— Аа.

Приближи я до ухото си, нищо че Бьорнсенови, вече извисили спора си до крясъци, се чуваха из цялата кухня. Сега преразглеждаха някаква лична скорошна случка с бележки под линия, които не говореха нищо на Док, но при все това го караха да се чувства неудобно, и затова, след като отдели минута-две за изчисления колко вероятно е да му позволят да каже още думичка поне, той положи слушалката върху вилката с такава нежност, сякаш се канеше да й запее приспивна песничка, и отиде да изгледа последните минути от „Адам-12“.

Съботният филм на ужасите тази вечер беше „Вървях със зомби“ (1943) на Вал Лютън, представен от субкултурната суперзвезда Лари Винсънт, известен още като Сиймор, който обичаше да се обръща към популацията си от верни зрители с „периферници“ и водеше в „Уилтърн Тиътър“ ежегодното шоу за Хелоуин, което Док гледаше да не пропуска. Той бе гледал този филм със зомбита няколкостотин пъти, но финалът винаги го объркваше, затова прекара следващия час в свиване на джойнтове, които да му помогнат да се справи със задачата и най-вече да изтърпи пеенето в стил калипсо, но някак въпреки всички положени усилия заспа по средата, както в много други предишни случаи.