Вроден порок

— Добри пари виждам тука, Пепе. Не може да няма начин да се осребрят.

— Може би най-добре ще е да я даря на твоята организация. От името на Ленърд, разбира се.

— Няма да те притискам, сам вземи решението, но е факт, че може добре да подпомогне програмата ни „Спаси рокаджия“. Знаеш колко много музиканти умират от свръхдоза в последно време, направо е епидемия. Особено в моята област, сърфрока. Нали съм голям фен на „Бордс“… то аз така и започнах да се занимавам с превенция на свръхдозата — след като един от техните саксофонисти си отиде… Кой Харлинджън помниш ли го?

Възможно беше това да е било просто изненадващ страничен ефект от всичката трева, която пушеше, но Док усети как стаята бе ударена от леденостуден електрически шок — Пепе замръзна на място, лицето му въпреки розовото, което струеше от всяка стена, внезапно придоби стряскащо блед вид и Док видя болката, в чиято хватка бе пленен, видя колко много е значел Ленард за него, как си е мислел, че отчаяното бърборене ще му помогне да преживее загубата… но имаше и още нещо, нещо, което му бе забранено да обсъжда, вероятно някакви съвсем лични подозрения, които не можеше да си позволи да сподели, и в сърцевината им ясно се открояваше Кой Харлинджън. Мълчанието на Пепе продължи, множеството гласове от телевизорите из стаите се сляха в остра дисхармония и накрая, когато вече беше прекалено късно, той каза:

— Не, това име не ми говори нищо. Но те разбирам. Прекалено много станаха безсмислените загуби. Твоите хора имат силата да направят нещо прекрасно, сигурен съм.

Ако Ел Драно, изпълнявайки чужди нареждания, бе подменил трипроцентовите лайна, които е продавал на Кой, с нещо смъртоносно, то беше почти ясно, че след това никой не си бе направил труда да го уведоми, че всичко е било измама и че Кой е още жив. Оставили са го да си мисли през цялото време, че е убиец. Дали накрая просто съвестта, която Пепе твърдеше, че има, да не бе издържала? Бил ли е на ръба да отиде при някого и да си признае всичко? Кой не е искал това да се случи?

Върху една от билярдните маси няколко топки бяха разположени в невъзможна конфигурация и очакваха някой супергерой на спорта да им реши проблема.

— Един от сигурните удари на Лени — каза Пепе. — Седят си така, откакто той излезе и повече не се върна. Все си казвам, че трябва да довърша играта, знам, че ще ги вкарам всичките, и въпреки това…

Док се върна обратно при колата си през един по-тих квартал, тревоманите се бяха прибрали да спят, врявата бе стихнала, луната беше излязла, откритото преди бе открито отново, изгубеното бе изгубено завинаги, с изключение на това, на което утре щяха да попаднат късметлиите от драгата. Изгубено и неизгубено, а също така и потънало, както би се изразил Санчо, нарочно изгубено и намерено след това… а сега нещо човъркаше като непослушно пиле краищата на занемарения двор, какъвто беше мозъкът на Док, но той не можеше да види къде точно е тази животинка, защото нощта се спусна над него.

Реши, че най-добре би било да обсъди Ейдриън Праша с Фриц, защото той имаше повече опит с лихваря, отколкото Док. Спарки, който работеше нощна, още не беше дошъл.

— Изобщо не бих припарвал до Ейдриън — посъветва го Фриц. — Отдавна не е добрата голяма риба от Търговската камара от едно време, Док, суперлош тип е станал.

— Как е възможно да е станал по-лош отпреди? Та той е причината да скъсам с пацифизма и да почна да нося оръжие.

— Нещо се случи с него, сключи някаква сделка с още по-голяма риба от води много по-дълбоки от неговите.

— Чух нещо в същия дух по негов адрес и във Венис тази вечер. „Средства за власт и контрол“, така бяха описани нещата. Тогава ми прозвуча странно. Ти от какви хора имаш информацията?

— Хора в офиса на главния прокурор на щата от години се опитват да го хванат. Но никой не може да го пипне отчасти защото държи в ръцете си един много интересен списък с хора, които му дължат нещо. Сумите не са огромни, но достатъчни, за да гарантират подчинение.

— Подчинение на…

— На хора с власт. На хора с контрол. Праша получава парите и лихвата, другите — изпълнение на поръчките си.

— Но навсякъде има лихвари. Всички ли са част от тази схема?

— Вероятно не. Пруша е алергичен към конкуренцията. Превърне ли се някой в заплаха за дяла му, на мига го сполита сериозен стрес.

— В смисъл умира?

— Може и така да се каже.

— Но колкото повече действа така…

— Толкова по-големи са шансовете някой да му види сметката, това ли ти е идеята? Да, ама не и ако той контролира онези, които е най-вероятно да го вкарат зад решетките.

— Полицейското управление на Ел Ей?

— О, боже опази.

— А имунитетът на Праша от тях се простира и върху онези, които той праща да събират парите?

— Така работи тая схема обикновено.