Вроден порок

Започна да се оглежда за обраслия двор на жилищния комплекс, за който му бе разказала Трилиум. Носът му потече, ключиците му се разтрепериха, зачуди се дали някой или всичките представители на тройката няма да изскочат отнякъде, да се манифестират, както би се изразила Сортилидж, и с крайчеца на окото си видя, че Бигфут го наблюдава внимателно. Ами да, а пък и никой не е казал, че не може да има пътуване във времето или че места с адреси в истинския свят не могат да са населявани не само от мъртвите, ами и от живите. Пушенето на големи количества трева и вземането на ЛСД от време на време помагаха, но понякога тези неща можеше да ги види дори и буквално мислещ експерт по чистотата на съзнанието като Бигфут.

Стигнаха до жилищна сграда с двор, почти сляла се с мрака на вечерта.

— Хайде, огледай наоколо, Спортело. Седни край басейна под листата на онази новозеландска папрат. Усети нощта. — Той демонстративно погледна часовника си. — За съжаление, трябва да тръгвам. Госпожата ме чака.

— Специална е твоята дама, да знаеш. Предай й поздрави.

Никакви светлини — нито от крушки, нито от катодни лъчи — не осветяваха прозорците на апартаментите. Цялото място изглеждаше обезлюдено. Трафикът от „Санта Моника“ беше едва доловим за слуха. Луната изгря. Дребни твари зашаваха из тревата. А нещата, които изпълзяха от храсталака, бяха не духове, а напълно логични заключения.

Щом отдел „Вътрешни работи“ се опитва да потули убийството на детектив от ПУЛА, значи, някой в Управлението е искал този човек да бъде елиминиран. Ако не са искали да извършат убийството сами, значи, са наели специалисти за тази работа и е логично в списъка с такива да е фигурирал Ейдриън Праша. Щеше да е интересно да се хвърли едно око и на другите обвинения в убийство, които Бигфут бе споменал и от които Праша се бе измъкнал. Но дори и да имаше минимален шанс Бигфут да получи достъп до досието, твърде възможно беше да няма пряк начин да предаде информацията на Док. Което вероятно обясняваше защо още от началото изглеждаше така, сякаш нарочно бута Док към търсенето на други начини за разкриване на миналото на лихваря.

Док се замисли какви можеха да бъдат тези начини. АРПАнетът на Фриц не беше читав вариант — според Фриц човек никога не знаеше какво ще намери или няма да намери там. Оставаше Пени. Жената, предала го веднъж на лос федералес, която сигурно нямаше да се замисли много, преди да го предаде и на ПУЛА. Пени, която може би изобщо не искаше да го вижда повече. Същата тази Пени.

Шестнайсет

Не че Док си водеше отчет, но вероятно бе прекарал много повече време в ареста на горните етажи на Съдебната палата, отколкото долу, от другата страна на закона. Асансьорите се управляваха от взвод жени в униформа, командвани и докарани до състояние на ужас от внушителна дама с вид на затворническа матрона, която седеше във фоайето с чифт кастанети и пускаше отделните кабинки с различни сигнали. Ткк-тррррркк-тк-тк например можеше да значи „Втори асансьор да се приготви, четиресет и пет секунди за влизане и излизане, да не губим време“, и т.н. Тя огледа Док със сериозен поглед и чак след това го пусна на борда.

Пени делеше офиса си с друг заместник-прокурор на име Ръс Фротингъм. Когато Док надникна при тях, Пени не точно си пое дъх рязко, ами започна да хълца неконтролируемо.

— Добре ли си? — попита Ръс.

Пени й обясни нещо между хълцанията, но всичко, което Док чу, беше:

— … онзи, за когото ти разказвах…

— Да извикам ли охраната?

Пени изгледа въпросително Док, в смисъл, да я викаме ли наистина? Ситуацията тук беше в стил „стюардеси на плажа“. Ръс седеше сковано на бюрото си и се правеше, че чете нещо от една папка. Пени се извини и отиде до дамската тоалетна, като остави Док на яростния поглед на Ръс, все едно беше стар радиатор от кола, потопен в киселинна баня. След известно време той стана и тръгна из коридора, където срещна Пени. Тя тъкмо излизаше от тоалетната.

— Просто се чудех кога ще си свободна за вечеря. Не исках да те стряскам така. Аз черпя.

Отново онзи кос поглед.

— Мислех, че никога повече няма да искаш да говориш с мен.

— В интерес на истината, ФБР се оказаха фантастична и страшно стимулираща компания, та си казах, че ти дължа поне една порция ребърца.

И това се случи в наскоро отворено заведение за здравословно хранене на „Мелроуз“, наречено „Цената на мъдростта“, което Док знаеше от възторжените отзиви на Денис. Намираше се на етажа на занемарен бар, където Док се бе подвизавал през един от по-непредставителните си периоди, не помнеше точно кой обаче. Пени вдигна очи към премигващия в червено неонов надпис и се намръщи.

— „Рубис Лаундж“, мда, помня добре това място, едно време беше идеално за минимум един арест по углавно престъпление седмично.

— Чийзбургерите бяха жестоки, ако си спомням правилно.

— И единодушно избрани от местните ресторантски критици за „най-токсичните в целия Голям Лос Анджелис“.