Вроден порок

— Но се стремяха да не показват много-много къде и как нарушават изискванията за качеството на храната. Обаче всички онези мишки и хлебарки с крачета във въздуха, мъртви като камъчета до бургерите, те обърнаха лодката, нали?

— Огладнях още повече.

Упътени от табелка, където на ръка бе написано ЦЕНАТА НА МЪДРОСТТА Е ПО-ВИСОКА ОТ РУБИна, ЙОВ 28:1887, Док и Пени се качиха в помещение, пълно с папрати, голи тухлени стени, цветно стъкло, покривки върху масите и Вивалди от грамофона, все неща, които изобщо не изглеждаха обещаващи в очите на Док. Докато чакаха за маса, той огледа клиентелата, много от хората май имаха проблеми от фитнес естество, взираха се един в друг над и покрай салати, изпипани като миниатюрните планини в дзен градините, и се опитваха да идентифицират различните производни на соята обекти с помощта на джобни фенерчета или увеличителни лупи, седяха, стиснали нож и вилица в ръце, и съзерцаваха рулото „Уелингтън“ с патладжан или ромбоидите от яркозелен хляб от кейл, положени в чинии, прекалено големи за тях с поне един порядък величина.

Док се зачуди, макар и прекалено късно, колко точно напушен е бил Денис, когато е идвал тук. Положението остана все така обезкуражаващо и след пристигането на менютата.

— Разчиташ ли нещо тук? — попита Док след малко. — Не мога да го прочета това, в мен ли е проблемът, или е написано на чужд език?

Тя го погледна с усмивка, на която той се бе научил да не разчита твърде много.

— Да, искам да ми изясниш нещо друго, Док, защото това, да ме изведеш на подобно място, може да бъде прието и като вражески акт… ядосан ли си ми? Не си ли?

— Това ли са двете възможности? Ами, чакай да помисля…

— Онези федерални ми бяха помогнали с един проблем преди време. Това ми се стори лесен начин да им върна услугата.

— Такъв съм си аз — каза Док. — Неизменно лесен.

— Значи си ядосан.

— Вече ми мина. Но и ти не ме попита преди това.

— Щеше да кажеш „не“. Всички вие мразите ФБР.

— Ама, как така всички ние? Та аз бях Дик Трейси в клуба „Джуниър Джи-Мен“, бях си поръчал един от онези комплекти — научих се как да следя съседите, още в първи клас свалих отпечатъците на всички съученици, омазах всичко в мастило, после ме пратиха в кабинета на директора… „Ама, аз съм член на «Джуниър Джи-Мен»! Във Вашингтон знаят за мен!“ Наказаха ме да оставам допълнително след часовете в продължение на месец, но отговорник беше госпожа Кийли и един-два пъти успях да надникна под полата й, така че си имаше плюсове.

— Какво ужасно момченце си бил.

— Ами, виж, това беше много преди да измислят миниполите…

— Слушай, Док, федералните наистина искат да знаят какво си правил във Вегас.

— Бях с Франк и останалите от тайфата, поиграх малко бакара, но по-интересното е защо твоите двама идиоти в евтини костюми не ме оставиха на мира там.

— Моля ти се. Като нищо могат да те призоват в съда. Работят с постоянни съдебни заседатели, които са известни с това, че могат да подведат под отговорност дори бурито с боб. Способни са да те вкарат в свят на чиста сърдечна болка.

— Само и само за да разберат защо съм ходил до Вегас ли? Не ми звучи изгодно от финансова гледна точка.

— Може да кажеш на мен, а аз ще им предам.

— Като един представител на общността „Джуниър Джи“ на друг, Пени, кажи ми, какво печелиш от всичко това?

Тя помръкна.

— Не искаш да знаеш.

— Нека позная. Не става въпрос за нещо готино, което ще направят за теб после, става въпрос за нещо гадно, което няма да ти направят.

Тя докосна ръката му, сякаш това й се случваше толкова рядко, че не беше сигурна как се прави.

— Ако можех и за секунда да повярвам…

— Че мога да те защитя.

— На този етап и някоя практична идея би ми помогнала.

Полунощ, тъмно като в рог, никакъв спомен дали в басейна има вода, или не, но, хей, няма никакво значение, нали така? Той подскочи веднъж, два пъти, после се хвърли от края на дъската със свито на топка тяло и затворени очи.

— Сигурно знаеш, че приятелчетата ти държат Мики Улфман.

— ФБР. — Възможно беше казаното да завършваше с въпросителна, но Док не я чу. Тя присви очи и той забеляза, че слепоочията й пулсират достатъчно силно, за да накарат една от капковидните й обеци да започне да присветва като предупредителен сигнал. — Подозираме ги, но не можем да докажем нищо. Ти можеш ли?

— Видях го в ръцете им.

— Видял си го. — Тя се замисли за няколко секунди, докато барабанеше с пръсти върху покривката в ритъма на училищен маршов оркестър. — Би ли се съгласил да свидетелстваш под клетва заради мен?

— Разбира се, скъпа, и още как!… Ъъъ, момент само, какво значи това?

— Ти, аз, магнетофон и може би още един заместник-прокурор за свидетел.

— Леле, даже ще изпея и няколко такта от That’s Amore. Само едно нещо…

— Добре, кажи ти какво искаш.

— Трябва да прегледам досието на един. Древна история е, но е заключено. До 2000 г. примерно.

— Само това ли? Никакъв проблем. Непрекъснато го правим.

— Какво, отваряте официално запечатани документи? Аз пък такава вяра имах в системата.