Вроден порок

— Няма проблем, Бигфут. Кажи само какви бяха чувствата на Пък към това неназовимо ченге?

— Ненавиждаше го. И омразата им бе взаимна. И съвсем… — и млъкна, защото размисли.

— Съвсем основателна. Но ти спазваш Единайсетата божа заповед да не критикуваш брата си ченге, хубаво, разбирам. — На Док му хрумна нещо: — А има ли проблем, ако питам дали въпросното лице все още изпълнява длъжността си?

— Той е… — Тишината беше кристално ясна като неизречената дума. — Статусът му е „Неактивен“.

— Обзалагам се, че и досието му е недостъпно.

— Отдел „Вътрешни работи“ го е заключил до 2000 година.

— Някак не ми звучи като причините да са били естествени. Ъъ, на кого благодариш, както пее Елвис, когато късметът ти е такъв?

— Вън от очевидните, имаш предвид.

— Пък, разбира се, може и той да е бил. Но я ми кажи, това ченге — как да го наричаме? — Полицай Х?

— Детектив.

— Окей, да речем, че това мистериозно ченге е същото, което е арестувало Пък по онова безумно обвинение въз основата на едно семенце трева с надеждата, че с миналото си нещастникът ще отиде право във „Фолсъм“ за известно време. Ако Пък не го е очистил, да видим кой друг може да го е извършил… О! Какво ще кажеш за Ейдриън Праша, чийто имидж в обществото ще се изкофти, ако дори един от бившите му „служители“ бъде арестуван и осъден, а той не може да си позволи това. Това е удар не срещу Пък, ами срещу него. Почти толкова лошо е, колкото, ако някой измамник откаже да си изплати заема. Какво се прави в подобни случаи? Я ме подсети.

— Вече си прогледнал? — закима мрачно Бигфут. — Мислеше си, че в Управлението тече едно вечно, огромно и монолитно парти, нали, че по цял ден си клатим краката и измисляме нови начини да тормозим хипарските отрепки. Да, обаче ситуацията е почти като в двора на „Сан Куентин“. Банди, наркомани, господари и кучки, и предатели, и всички са въоръжени.

— Може ли да кажа нещо на глас? Някой подслушва ли ни?

— Всички. Никой. Има ли значение?

— Да речем, че Ейдриън Праша наистина е ликвидирал Детектив Х или е поръчал да го. Какво става след това? Нищо. Може би всички в Управлението знаят, че той е извършителят, но във вестниците липсва възмущение, въз основа на информация от източници, пожелали да останат анонимни, няма и отмъщение от страна на ужасени близки колеги… Не, вместо това „Вътрешни работи“ заключва всичко под катинар за следващите трийсет години, а хората се преструват, че случилото се е поредната смърт на героично ченге по време на изпълнение на служебните си задължения. Оставяме настрана въпроса за елементарното приличие или за уважението към паметта на всички мъртви истински ченгета герои: как е възможно ти и колегите ти да сте толкова професионално спънати?

— Нещата са още по-зле — каза Бигфут бавно и някак приглушено, сякаш напразно се опитваше да призове Док от бездната на години скрита от цивилните граждани история. — Праша е бил основен заподозрян в… да кажем, редица убийства и всеки път се е отървавал от присъда след намеса от по-горни нива.

— Какво ми казваш с това? „Не е ли ужасно“?

— Казвам, че за всичко си има причина, Док, и преди да се засягаш, можеш да се поинтересуваш каква е причината отдел „Вътрешни“ да е вкаран в цялата тази история, че и все отлага разплитането й.

— Отказвам се. Защо?

— Отговори си сам. Използвай това, което ти е останало от мозъка. Проблемът при вас, пичове, е, че никога не се усещате, когато някой ви върши услуга. Мислите си, че се е случило просто защото сте големи сладури. — Той се изправи, хвърли шепа монети на масата, после един кисел поздрав към бармана и се приготви да си тръгва. — Иди и се огледай в някое огледало. „Светни се“ сам, „човече“, за да разбереш най-накрая, че никой не ти дължи нищо. После пак ми се обади.

Док и преди бе виждал Бигфут леко неразположен, но положението в момента вървеше към чисто емоционално.

Спряха се на ъгъла на „Санта Моника“ и Суицър Авеню.

— Къде си паркирал? — попита Бигфут.

— Във Феърфакс.

— И аз съм натам. Да повървим, Спортело, ще ти покажа нещо.

Тръгнаха бавно по „Санта Моника“. Хипари размахваха палци в търсене на превоз и от двете страни на булеварда. От радиоуредбите на колите дънеше рокендрол. Току-що събудили се музиканти се изливаха от „Тропикана“ и се оглеждаха за вечерна закуска. Облаци от дим от коз се носеха нагоре и надолу по улицата и чакаха в засада нищо неподозиращите пешеходци. Мъже си шепнеха един на друг пред входовете. След няколко пресечки Бигфут зави вдясно и пое към Мелроуз Авеню.

— Това да ти изглежда познато?

Интуицията на Док се обади.

— Това е старият квартал на Пък.