Вроден порок

— Зависи какво имаш предвид под „интересно“. — Док долови нещо в гласа му, погледна към него и за секунда си помисли, че Бигфут най-накрая е изпаднал в крайно закъснелия и свързан с полицейската работа нервен срив. Устните му трепереха, очите му бяха влажни. Погледът му срещна този на Док и двамата останаха загледани един в друг известно време. Най-накрая той каза: — Това не е шега работа, Док.

Безплатният съвет на Пък Бийвъртън беше същият.

Което не попречи на Док да отиде с колата до Венис същата вечер, за да види какво ще успее да разбере. Ленърд живееше до един от каналите в бунгало с малък кей в задния двор и завързана за него гребна лодка. От време на време оттам минаваше драга и предходната нощ човек можеше да види как всички тревомани, които бяха скрили кашетата си в канала, сноват трескаво насам-натам, докато се опитват да си спомнят какво къде точно са оставили. Така се случи, че Док пристигна точно по средата на едно от тези занимания. В меката и топла като баня нощ от отворените прозорци и през плъзгащите се стъклени врати долиташе музиката от половин дузина стереоуредби. Нисковолтови градински светлини сияеха през нощния шубрак покрай алеи и из дворове. Хора от квартала се мотаеха с бира или джойнт в ръка или просто киснеха на малките мостове и гледаха сеира. Чуваха се такива реплики: „Пак ли си забравил да го сложиш в нещо водоустойчиво?“ „Олеле.“

Док беше взел адреса на Ел Драно от един от разпитните картони на Бигфут. Едва почукал, и вратата отвори дебел тип с очила с дебели рамки и супермалко мустаче, в ръката си държеше красиво инкрустирана със седеф щека и мажеше върха й с креда.

— Я, къде са камерите?

— Всъщност тук съм от името на КУХО, съкратено от Колектив за употребяващите хероин и освобождението им… Работим в Сакраменто и в общи линии лобираме за гражданските права на всички наркомани в Общото събрание на щата. Искам да изразя съболезнованията си за загубата ви.

— Здрасти, аз съм Пепе и наркоманите, изобщо друсалките като цяло, са болен човешки боклук, който няма да знае какво да прави с гражданските си права, дори те да отидат до тях и да ги захапят за задника, чаткаш ли, ама, я, влизай, не стой тука и ми кажи, случайно да играеш осма топка?

Стените вътре бяха от талашит и боядисани в затворническо розово, оттенък, който по онова време се смяташе, че действа успокоително на институционализираните. Във всяко помещение имаше маса за билярд, включително в тоалетните и кухнята, където имаше седемфутови. Имаше и горе-долу същия брой телевизори. Пепе, явно останал без никого, с когото да обмени дума поне от смъртта на Ел Драно насам, продължи с монолога си, в който Док от време на време се опитваше да вмъкне някой въпрос.

— … не ми тежаха парите, които бе взел на заем, или пък тези, които ми дължеше, защото аз бях този, дето поддържаше високо ниво в играта на билярд, не, най-много ме вбесяваха лихварите и биячите, които пращаха, ако всичко беше само заради високата лихва, хубаво, разбирам го, има някаква честност и чистота в това, обаче те търгуват и с болка и опрощение — тяхното опрощение!, въртят средства за власт и контрол, които рано или късно ще нарушат всички споразумения, направени от тях, защото няма такова нещо като доверие и уважение сред невидимите сили.

За момент се бе спрял пред един от телевизорите, за да прехвърли каналите. Док използва възможността и попита:

— Мислиш ли, че някой от лихварите е убил Ленърд?

— Само дето на това му дойде краят. За първи път, откакто го познавах, Лени бе изчистил всичките си дългове. Мен ако питаш, някой от по-високите нива горе беше решил да му опрости задълженията. След това обаче всеки месец в пощенската кутия започна да се появява по един чек. Един-два пъти успях да мерна сумата. Сериозни кинти, приятел… как ти беше името?

— Лари. Здрасти. И тези пари… смяташ, че са от клиент ли?

— Естествено, все го питах, а той един път вика, това са работни разходи, друг път — било хонорар, но една вечер — изобщо не трябваше да се друса, ама нали беше по коледните празници — та тогава беше в настроение, беше мил с всички, слагаше по малко повече тежест в торбите… помня, беше около три сутринта, когато изтрещя и заговори за „кървави пари“, и по-късно го питах за това, а той се направи, че не помни, но аз вече знаех лицето му наизуст, познавах всяка поричка, та, да ти кажа, спомняше си. Ако го видиш, никога няма да си го помислиш, но човекът имаше съвест. Миналата седмица в пощата пак дойде един от онези чекове и обикновено Лени на мига отскачаше до банката, за да вкара парите в сметката си, но този, последния, просто не го пипна, нещо яко го беше разстроило… ето, този тук е, не ми трябва, а и никога не ми е издавал пълномощно.

Чекът беше от името на „Спестявания и заеми Арболада“ в Охай — една от фирмите на Мики Улфман, спомни си Док, която и институтът „Хрискилодон“ използваше — и бе подписан от финансов служител, чието име никой от тях не успя да разчете.

— По-зле е и от фалшива рецепта — каза Пепе.