Вроден порок

На следващата сутрин — мирис на море, прясно кафе, лек хлад — Док беше в „Уейвос“ и преглеждаше неделния „Таймс“ за някакви новини във връзка със случая „Улфман“, такива обаче нямаше, макар че при наличието на двайсет или трийсет различни раздела човек никога не можеше да бъде сигурен какво се крие сред обявите за недвижими имоти — и той тъкмо се канеше да нападне специалитета на заведението, известен като „Сърфиране под кея“, главно авокадо, брюкселско зеле, чушки халапеньо, мариновани сърцевини от артишок, сирене „Монтерей Джак“ и дресинг „Грийн годес“ върху хлебче с квас, срязано по дължина, намазано с чесново масло, препечено, седемдесет и девет цента, доста изгодно, защото беше на половин цена, когато кой, мислите, влезе, Шаста Фей, разбира се. Беше облечена — освен ако Док не се лъжеше и тя не притежаваше цял шкаф с такива — със същата тениска на „Кънтри Джо & Дъ Фиш“, както в добрите стари дни, същите сандали и бикини долнище. Странното беше, че апетитът му не представи извинителна бележка и не се изниза, ами напротив… какво се случваше? Флашбек от някой ЛСД трип? Сега да не вземе да се появи Джеймс „Муундоги“ Дарън от „Тунелът на времето“? По последна информация на Док бившата му мацка беше обект на интерес от страна на представители на безброй нива на защитата на реда, но ето я тук, облечена по същия начин и все така безгрижна, както в дните й, преди да срещне Мики Улфман — сякаш някой бе вдигнал иглата на грамофона и бе върнал плочата на друго, по-сантиментално и старо парче от сборната плоча на историята.

— Здрасти, Док.

Разбира се, на него толкова му трябваше, очакваната реакция не закъсня. Той внимателно покри скута си с раздела за литература и се усмихна възможно най-искрено.

— Чух, че си се върнала. Получих картичката ти, мерси.

Едно от онези озадачени изражения, които най-вероятно бе усвоила още в детската градина:

— Картичка?

Е, това може би също е важен детайл, помисли си той, най-добре ще е да си го запиша, че иначе ще забравя. Без съмнение, дело на пакостниците от дъската Уиджа.

— Стори ми се, че е твоят почерк, но явно е бил нечий друг… така! Къде се изгуби?

— Трябваше да замина на север. По семейни задачи. — Свиване на раменете. — Тук нещо интересно да се е случвало?

Да повдигне ли въпроса за Мики? Или не?

— Твоят… приятел в строителния бизнес…

— О, това е минало.

Не изглеждаше особено натъжена от факта. Нито пък щастлива.

— Може би съм пропуснал нещо по новините, ама… той да не би да се е върнал?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Нямаше ме.

На кожена каишка на врата й висеше раковина, вероятно донесена от някой далечен тихоокеански остров, чиито форма и шарки върнаха мислите на Док към зуполите във вече изоставения проект на Мики в пустинята.

Дойде Енсенада Слим.

— Здрасти, Шаста. Здрасти, Док, Бигфут те търси.

— Олеле. Кога?

— Току-що го видях в „Мозъка“. Нещо пренавит ми се стори.

— Някой от вас иска ли да дояде това?

Док се изниза през задния вход, но на алеята отвън го чакаше Бигфут с особена усмивка.

— Не се тревожи. Не възнамерявам да ти нанасям каквито и да било телесни повреди, колкото и да ми се иска. Предполагам, виновна е тази забравена от Бога хипарска ера и ерозиралите покрай нея представи за мъжкото поведение. Уайът Ърп отдавна щеше да е започнал да се упражнява с ковашкия чук върху главата ти.

— Ей, добре, че го спомена… в чантата ми е, само ще бръкна в нея, окей? С два пръста? Бавно?

Док извади старата чаша за кафе, която бе намерил във Вегас.

— Колкото и да загрубява човек от работата — каза Бигфут, — случва се да има моменти, в които нещо дълбоко разтърсва чувствата му. Какво… е… това?

— Това е личната чаша на Уайът Ърп с предпазител за мустаците, човече. Виж, тук му пише името даже.

— Може ли, без да се обиждаш, да те попитам как се си се сдобил с тази… — той направи пауза, сякаш търсеше точната дума.

— От продавач на антики във Вегас на име Длуин Куайт. Стори ми се порядъчен.

Бигфут закима горчиво и дълго.

— Очевидно е, че не си абониран за Бюлетина на колекционерите на сувенири от Тумстоун. Брат Куайт позира за централната снимка поне през месец. Този човек е нарицателно за фалшификати, свързани с Ърп.

— Леле.

Но имаше и нещо по-лошо: дали и вратовръзката на Либерачи не беше фалшива?

— Аха. Шокиращо — каза Бигфут. — Слушай — и то в ритъма, в който и Док каза същото, — съжалявам за снощи. — И двамата останаха безмълвни в продължение на еднакъв брой удари, след което, отново в унисон, казаха: — Ти? Ти пък за какво се извиняваш? — Можеха да откарат така цял ден, но Док изрече: — Странно, а Бигфут: — Изумително, — което развали магията.

Тръгнаха по алеята, без да говорят, но в един момент Бигфут се обади:

— Не знам как да ти го кажа.

— Мамка му. Кой е този път?

— Ленърд Джърмейн Луузмийт, когото може би познаваш като дилър на хероин от нисшата лига във Вегас. Намерих го в един от каналите.

— Ел Драно. Дилърът на Кой Харлинджън.

— Да.

— Интересно съвпадение.