Вроден порок

— Значи, тук има нещо яко кофти. — Док набързо преразказа историята на Пък Бийвъртън. — Знаеш ли за последния му арест? Щото аз проверих. И се оказа, че намерили едно семенце в торбата на прахосмукачката му, при такива обстоятелства и петгодишният ми племенник щеше да може да го измъкне. Но никой не направил нищо, арестували си го и с неговото минало като нищо е могъл да получи до шест години минимум.

— Може би е засегнал някое ченге?

— Едва ли е било от онези, на които Праша дава заеми — там цари разбирателство и приятелство. Но единственият арестуван човек на Праша е Пък.

— Значи, е било нещо много лично.

— Кофти. Това означава, че пак ще трябва да говоря с Бигфут.

— Вече трябва да ти е ясно как се прави това.

— Не, имах предвид като човек с човек.

— Исусе. Не искам и да знам как става това.

Док прецени, че е най-вероятно да намери Бигфут на стрелбището „Уейст-ъ-пърп“ до южната отсечка на „Ла Бреа“. По някаква причина Бифгут обичаше да ходи в стрелбищни комплекси, посещавани от цивилни. Да не би от Управлението да му бяха забранили достъп до базата? Може би колегите му, които само чакаха да го отстрелят и да представят случилото се като инцидент, не бяха малко на брой? Док не възнамеряваше да го пита защо.

Отиде на стрелбището след вечеря, още щом се смрачи. Знаеше, че Бигфут предпочита секцията „Групи: Урбанистични и Хипарски“ (ГРУХ), където пластмасови изображения в реален размер на черни, чикано и дългокоси заплахи за обществото се носеха към стрелеца в конфигурация като от триизмерен тир, а той правеше нещастниците на решето. Док предпочиташе да прекарва времето си там основно в нискоосветената част на стрелбището. Напоследък бе започнал да гледа на тези си посещения не толкова като на тренинги за нощното му виждане, колкото на нещо в смисъла на умрелия в канавката Джон Гарфилд, на унищожения от предателствата и преследванията в реалния Холивуд Джон Гарфилд, както и в смисъла на контролиращия ред, при който подобни завършеци бяха неизбежни, защото се раждаха от хладнокръвната воля, началната скорост на куршума и изстрелите в мрака.

На касата, разбира се, завари Бигфут, който тъкмо плащаше.

— Трябва да поговорим — каза Док.

— Отивам в „Рейнчек Рум“.

Този тачен от мнозина бар в Западен Холивуд беше известен по онова време със спестовния си подход към сметките за осветление. Док и Бигфут намериха свободно сепаре в дъното му.

— Госпожа Бьорнсен ти праща поздрави, между другото.

— Моля? Та тя ме мрази.

— Не, всъщност в момента си й доста любопитен. Ако не бях толкова сигурен в брака си, почти щях да ревнувам.

Док се опита да изтрие всички следи от съчувствие от лицето си, докато си мислеше, ах, ти, бедна шведска рибо, надявам се, че държиш служебния си трийсет и осми калибър на място, където никой друг не може да го намери. Доколкото Док можеше да прецени, жената беше опасно неуравновесена и по негова преценка на Бьорнсенови им оставаше около седмица и половина до апокалипсиса.

— Супер, предай й поздрави и от мен.

— Нещо друго, с което мога да ти помогна тази вечер?

— Поправи ме, ако греша, Бигфут, но от известно време ми е ясно, че отчаяно се опитваш да си поговориш с Пък Бийвъртън, но не можеш да го покажеш, защото, ако се разбере, ще затънеш в сериозни лайна под натиска на безименни сили и затова буташ мен пред мерниците на всички калашници в джунглата, които само чакат да открият огън… Познах ли как стоят нещата в общи линии?

— Навлизаме в чувствителна зона, Спортело.

— Да, знам го това, човече, обаче все някой трябва да остави чувствата си настрана за минутка, да престане с лиготиите и да си каже право, щото ми писна от недомлъвки, ако имаш нужда от нещо, просто си казваш и това е, толкова ли е трудно?

За Док това си беше направо избухване и Бигфут го изгледа с нещо, което му се видя като чисто удивление. Той кимна към джоба на ризата на Док.

— Може ли една?

— Не почвай да пушиш, Бигфут, пушенето е вредно за задника ти.

— Да, само дето аз няма да пуша със задника си, нали?

— Е, аз откъде да знам?

Бигфут запали, започна да пуши, без да гълта, по начин, който издразни Док, и каза:

— В очите на определени мои колеги Пък Бийвъртън — осъден престъпник с подозрителен контрол върху импулсите си и свастика на главата — винаги е бил чаровен тип. — Той направи кратка пауза. — По много причини.

— А сега от мен се очаква да кажа…

— Просто ти намеквам. Съжалявам. Навик си е.

— Като пушенето.

— Добре де — Бигфут смачка цигарата с раздразнение и хвърли бесен поглед на Док, който по рефлекс бе забил изпълнени с копнеж очи в дългия фас. — Бившият работодател на Пък, „Ей Пи Файнанс“, си сътрудничеше с много отдели в Управлението, приятелски и доколкото знам, редовни и чисти отношения. Може би с едно-единствено злощастно изключение.

Име, което не трябва да бъде изричано на глас. Док сви рамене.

— Пак нещо, свързано с пречките от вътрешно естество, за които все споменаваш — каза с надеждата, че звучи достатъчно непринудено.

— Моля те, разбери, освен ако нямаш някаква изключителна нужда да знаеш…