ЖАЖДА

Трюлс отвори папката с разпитите. Откри протокола от разпита на Лени Хел — лично той го беше провел — и от разговора със собственика на пица-грил „Онебю“. Беше приложена и неизвестна на Трюлс бележка. В нея Вюлер съобщаваше, че ленсманската служба в Нитедал гарантира за благонадеждността на Лени и на собственика на пицарията, който потвърдил, че в часовете непосредствено преди и след убийството на Елисе Хермансен Лени се е намирал в неговия ресторант.

Елисе Хермансен. Жертва номер едно.

Поводът да разпитат Лени всъщност бяха няколкото му обаждания до телефона на Елисе Хермансен. Да, ама въпросният Лени явно се бе свързал по фейсбук и с Ева Долмен. Ето ти го гафа. Гафът на Магнюс Скаре. А вероятно и гафът на Лени Хел. Освен ако, разбира се, всичко не се свеждаше до чиста случайност. Необвързан мъж си търси приятелка в един и същи географски район във все пак рядконаселена малка страна. Историята познава и по-невероятни съвпадения. Случаят вече беше разкрит. Какво повече да му умуваш. Да, но от друга страна… Вестниците продължаваха да пишат за Вампириста. В САЩ Валентин Йертсен се беше сдобил с малък мракобесен фен-клуб, а някой беше откупил правата да опише в книга и да екранизира житейската му история. Вярно, Вампириста бе слязъл от челните страници, но какво пречеше скоро да се завърне? Трюлс Бернтсен вдигна телефона. Извика номера на Мона До. Прикова го с поглед. После стана, грабна якето си и тръгна към асансьора.

Мона До лежеше със затворени очи и свити лакти. Напрегна мускули и изтласка гирите. Работеше за гръдна мускулатура. Представяше си как разперва криле и политa с изпънати нагоре ръце над парка „Фрогнер“, над Осло. Как вижда всичко като на длан. Абсолютно всичко.

И им показва на какво е способна.

Изгледа документално предаване за любимия си фотограф Дон Маккълин. Наричаха го хуманитарен военен репортер, защото в творчеството си разкриваше най-отблъскващите черти на човечеството, за да подтикне зрителя към размисъл и душевен разбор, а не към радостни потръпвания. Мона се затрудняваше да каже същото за себе си. Направи й впечатление, че във филма, тенденциозно възхваляващ фотографа, не се споменава една ключова дума. Амбиция. Маккълин беше най-добрият и несъмнено се бе натъквал на хиляди свои почитатели между отделните си битки — схващани и в смисъла на професионални борби, и на въоръжени стълкновения. Млади колеги, жадуващи да станат като него и запознати с легендите за фотографа, останал при войниците в Хюе по време на офанзивата Тет, бяха чували и за приключенията му в Бейрут, Биафра, Конго, Кипър. Във филма се разказваше историята на фотограф, зависим от най-пристрастяващата дрога за човека — признанието и вниманието — и въпреки това не се споменаваше нито дума какво го мотивира да се подлага на жестоки изпитания, да поема безумни рискове, каквито никога не би поел без нужната амбиция; а на моменти е поемал дори риск да извърши същите престъпления, които документира — и всичко в името на перфектната снимка, на сензационния репортаж.

Мона се съгласи да се заключи в клетка и да чака Вампириста, без да съобщи в полицията и пренебрегвайки възможността да спаси човешки живот. Да, мислеше си, че престъпникът я наблюдава, но дори и да беше вярно, пак имаше начини да предупреди органите на реда. Листче, дискретно бутнато по масата към Нора. Мона обаче си втълпи, че е принудена да приеме условията, поставени от Вампириста. Съвсем в духа на фантазиите на Нора как прави секс с Хари Хуле, а привидно симулира нежелание. Искаше го, разбира се — признанието, славата, да види възхищението в очите на младите си колеги, когато застане на трибуната и изнесе благодарствена реч по случай присъждането на приза „Журналист на годината“. Представяше си как скромно заявява, че не е нищо повече от трудолюбиво момиче от малък северен град, на което късметът се е усмихнал. А после как доста по-нескромно започва да разказва за детството си, за тормоза в училище, за реванша и за амбициите. Да, на всеослушание щеше да говори за амбициите си. Нямаше да се побои да изрече нещата в прав текст. Че иска да полети. Да полети.

— Май ти идват твърде леки.

Гирите й натежаха. Отвори очи и видя как две ръце ги натискат надолу. Мъжът стоеше точно зад нея. В голямото огледало отпред Мона изглеждаше като четириръкия индийски бог Ганеша.

— Давай, още два пъти — прошепна гласът в ухото й.

Позна го. Полицаят. Той вдигна глава и тя видя лицето му в огледалото над своето. Той се усмихваше. Сини очи под светъл перчем. Бели зъби. Андерш Вюлер.

— Какво правиш тук? — попита Мона и забрави да си изпъне ръцете, но въпреки това имаше чувството, че лети.

— Какво правиш тук? — попита Йойстайн Айкелан и постави халбата пред клиента на барплота.

— Моля?

— Не питам вас, а него — Йойстайн посочи с палец над рамото си висок, късо подстриган мъж, вмъкнал се зад бара. Тъкмо сипваше вода и кафе в джезве.

— Втръсна ми от нескафе — отвърна Хари.

— От друго ти е втръснало. От почивката и от раздялата с любимия ти бар. Сещаш ли се какво е това парче?