ЖАЖДА

— Да пита как се чувствам. След кръвната проба, която взе от Олег преди Коледа, пак го повикал на преглед. Нямало причина за безпокойство, просто искал да провери дали евентуално няма да открие генетично обяснение за „онова нещо“.

Онова нещо. През първите дни след изписването на Ракел тя, Хари и Олег се прегръщаха повече, говореха повече и планираха по-малко. Просто гледаха да са заедно. После, както става, след като си хвърлил камък във водата, набраздената повърхност пак се изглади. И се покри с лед. И въпреки това нещо сякаш продължаваше да разклаща водата в бездната под краката му.

— Няма причина за безпокойство, казал е Стефенс — повтори Хари колкото за собствена, толкова и за нейна утеха. — Но ти въпреки това си разтревожена?

Ракел сви рамене.

— Ти реши ли нещо за бара?

Хари седна и отпи от нескафето.

— Вчера, докато бях там, си мислех, разбира се, да го продам. Нищичко не разбирам от стопанисване на питейни заведения, а и не възприемам като свое призвание да сервирам спиртни напитки на младежи, вероятно предразположени към алкохолизъм.

— Но?

Хари вдигна ципа на пухеното си яке.

— Но на Йойстайн му харесва да работи там. Пък и съм сигурен, че стои далече от асортимента. Безпрепятственият и неограничен достъп има дисциплиниращо въздействие върху някои хора. А и заведението върви.

— Нищо чудно — нали там са извършени две убийства, намесен е Вампириста и се е състояла престрелка. Зад бара често стои дори самият Хари Хуле. Каква по-добра реклама.

— Мхм. Според мен ефект оказа по-скоро идеята на Олег да правим тематични музикални вечери. Тази вечер например е посветена на най-стилните дами, прехвърлили петдесетте. Лусинда Уилямс, Емилу Харис, Пати Смит, Криси Хайнд…

— Нищо не ми говорят, скъпи.

— Утре идва ред на шейсетарския джаз. Странното е, че клиенти, идващи във вечерите на пънка, се появяват и на джаз-вечерите. В памет на Мехмет веднъж седмично правим и вечер на Пол Роджърс. Йойстайн предлага веднъж седмично да организираме и музикална викторина. И…

— Хари?

— Да?

— Като те слушам, май си решил да задържиш „Джелъси“.

— Така ли? — Хари се почеса по главата. — Да му се не види, нямам никакво време за бара. Горко му на „Джелъси“ — с двама несериозници като мен и Йостайн.

Ракел се разсмя.

— Освен ако…

— Освен ако какво?

Хари само се усмихна.

— О, не, дори не си го и помисляй! — отсече Ракел. — Достатъчно работа си имам, че да тръгна и да…

— Само един ден в седмицата. Нали в петък и без това почиваш. Малко счетоводни сметки, някой и друг служебен документ. Ще ти прехвърлим дял от акциите и ще те направим председател на управителния съвет.

През смях Ракел отблъсна протегнатата му ръка.

— Абсурд.

— Поне си помисли.

— Добре, ще си помисля, преди да ти откажа. Да се връщаме в леглото, а?

— Изморено ли ти е?

— Мнеее — тя го погледна над ръба на чашата през полуспуснати клепачи. — Твоите акции на моята борса ще се качат, ако ми предоставиш достъп до онова, което, както виждам, госпожа Сювертшен така и не успява да си набави, макар много да й се ще.

— Мхм. Шпионираш, значи. Е, добре, след вас, госпожо председател.

Хари пак хвърли поглед към горната част на вестника. 4 март. Датата на освобождаването от затвора. Тръгна по стълбите след Ракел. Подмина огледалото, без да се обърне към него.

Свайн Фине Годеника влезе в гробищния парк „Нашия спасител“. Толкова рано призори нямаше жива душа. Само преди един час излезе от главния портал на затвора „Ила“ като свободен човек и първата му работа беше да дойде тук. На фона на белия сняг черните малки овални надгробни плочи приличаха на точки върху лист.

Тръгна по заледената алея със ситни предпазливи крачки. Понатрупа доста годинки, пък и отдавна не беше ходил по поледица. Спря пред съвсем малка паметна плоча с бели, неутрални букви под кръста.

Валентин Йертсен.

Никакви възпоминателни слова. Съвсем естествено. Никой не искаше да си спомня. Цветя също липсваха.

Свайн Фине извади птиче перце от джоба на палтото си, коленичи и го заби в снега пред плочата. Индианците от племето чероки поставяли орлово перо в ковчезите на покойниците. Докато лежаха в „Ила“, Свайн избягваше Валентин. Не по причината, поради която го избягваха другите затворници: Валентин ги плашеше до смърт. А защото Свайн Фине не искаше младият мъж да го познае. Завържеха ли контакт, това неминуемо щеше да се случи. В деня, когато Валентин пристигна в „Ила“, един поглед беше достатъчен на Свайн — същите тесни рамене и високия глас на майка му, точно каквато я помнеше Свайн от годежа им. Тя беше една от направилите опит да махнат плода, възползвайки се от кратките мигове, през които Свайн не беше нащрек. Затова той се настани неканен у тях и живя там, за да охранява потомството си. Всяка нощ тя лежеше до него, разтреперана и обляна в сълзи. Накрая роди момченцето в прелестна кървава баня в стаята. Свайн лично преряза пъпната връв с ножа си. Тринайсетото му дете. Седмият му син.

Стопроцентовата сигурност дойде не с узнаването на името на новия затворник, а когато научи подробност около присъдата му.

Свайн Фине стана.

Мъртъвците са си мъртъвци.